Когато се изправям, пръстите й намират колана ми. Разкопчава го, панталонът и боксерките ми падат на пода — върху комбинезона й — и голите ни тела се сливат, топлят се едно друго в нощния въздух. Хелена сграбчва раменете ми и се покатерва върху торса ми и дългите й мускулести крака сякаш вибрират. Усещам кожата им като кадифе върху кръста си. А след като я повалям върху леглото, вече сме едно цяло.
Тя леко изстенва и стонът й потапя съзнанието ми в море от електричество.
39
С Хелена не говорим за предишната вечер, но слънцето сякаш свети по-ярко, кафето от цикория изглежда по-малко горчиво, а гласът на оживения град звучи като камбанен звън. След като отново се любим, закусваме късно на терасата, след това прекарваме известно време с туристическите забележителности. Пътуваме с трамвай до Тюлейн. Пазаруваме старинни неща в „Ройъл“. Посещаваме стария апартамент на Фокнър. „Кафе дю монд“. Само двамата с Хелена, която носи широкопола шапка и слънчеви очила, за да не я познаят.
В три часа се връщаме в моя апартамент, пак се любим и дремваме за малко, преди тя да тръгне да се подготвя за изпълнението си. След като заминава, аз сядам на терасата с вдигнати върху железните перила крака и чаша кафе с мляко в скута си. Всъщност дори не мисля. Просто усещам топлия въздух и се наслаждавам на чувството да принадлежа на някого, след цялата онази празнота. Затварям очи.
Как бих могъл да опиша всичко това на Лестър? Струва ми се с един Реноар — „Балът в „Мулен дьо ла Галет“.
Поемам дълбоко дъх и издишвам.
Бърт се прокашля зад мен и аз бавно обръщам глава, за да усетя как топлината на слънцето се движи по лицето ми.
— Искат да знаят кога тръгваме — казва той.
Поглеждам часовника си и отвръщам:
— Изгубих му края. Ще взема душ, ще се преоблека и тръгваме, да речем след четирийсет минути.
Виждам изражението му и питам:
— Сега пък какво?
Бърт свива рамене и скръства ръце пред подобния си на бъчва гръден кош.
— Имало един фермер южно от резервата — долу, до Малоун, — който отглеждал гълъби — казва той. — Бледоликите идвали от Ютика и Олбъни на лов. Изваждали птиците и ги разпръсквали наоколо така, че когато онези се завърнат по-късно с кучетата си, гълъбите да са се завърнали у дома.
Присвивам очи и стискам устни.
Той свива рамене и казва:
— Никога не съм смятал, че това е кой знае колко забавно. Това е.
— И все пак трябва да говориш направо — казвам му и свалям крака от перилата. Следобедът вече свършва.
Фоайето гъмжи от усмихнати и бъбриви хора. Истински празник. Алън и Мартин не правят никакво изключение. Напъхват се в лимузината след мен с глуповати усмивки на лице и се сборичкват кой да вземе пръв бира „Ейбита“ от хладилния шкаф. Бърт седи срещу мен. Момчетата са на страничния диван срещу бара. Говорят бързо и високо. Кой ще спечели и с колко. Колко залагат. За победа, за загуба. За равен. Дори Бърт изважда от портмонето си петдесетарка и залага срещу Дебрей кой отбор ще спечели първите точки.
Единственият човек в целия град, който гледа на тази вечер като мен, е Хелена. За нея това е бизнес възможност. Шоуто на полувремето ще добави съчки към огъня. И ако аз действам правилно, ще проникна в света на враговете си по много личен начин.
Лимузината се движи бавно по гъмжащите от народ улици, следвайки полицая с мотоциклета, хората извиват вратове да видят кой е вътре в нея. Алън ми предлага бира и аз я поемам. Той ми говори нещо:
— … колко заложи?
— Не ме бива в тая работа — казвам, вземам бирата и я чуквам о неговата бутилка. — Когато печеля, не се радвам много, а когато загубя, се ядосвам.
— Е — казва той, — и мен много не ме бива, но тая работа плаща сметките у дома.
— Като как?
— Баща ми е в хазартния бизнес.
— Наистина ли? — казвам и оставям въпроса да виси във въздуха.
— Аха — отвръща Алън и поглежда към Дебрей. — Не разбирам как можеш да смяташ, че Атланта ще отбележат първи, след като ще играе Майкъл Вик.
Двамата се впускат в спор, като думите се стрелкат напред-назад между две глътки бира.
Бърт не успява да се справи с намерението си да скрие усмивката си.
Когато ярко осветеният, приличащ на космически кораб „Супердоум“ се появява в полезрението ни, лимузината е принудена да запълзи съвсем бавно, въпреки полицейския си ескорт.