При първата пауза в разговора им, аз се навеждам напред и казвам:
— Ей, преди да съм забравил, нека да си запиша телефоните ви в Ню Йорк.
И двамата се съгласяват, разбира се. Дебрей ми дава визитна картичка, върху чийто гръб записвам номерата на Алън.
— Трябва да се срещнем — казвам. — Почти никого не познавам там.
— Майтапиш се, нали? — казва Алън.
Насилвам се да се усмихна и отвръщам:
— Не. Не прекарвам много време в града. И купих отбора по-скоро като инвестиция.
Алън се обръща към Дебрей и казва:
— Можеш ли да си го представиш да мели брашно с Бени Коен?
— Познавам поне една блондинка, която със сигурност ще го награби — отговаря Дебрей и луничките започват да танцуват по лицето му, докато се киска.
— Последните хора, с които би искал да се запознаеш, са от нашата тайфа — казва Алън.
Двамата се смеят, Бърт се присъединява към тях, но ме попоглежда косо. Изобразява пищов с пръстите си и стреля във въздуха.
— Когато новината за продажбата на „Джетс“ се появи във вестниците — казва Дебрей, — народът ще се тълпи да си взема номера на опашката за среща с теб.
— Даже ще извадим късмет, ако се сетиш за нас — казва Алън.
— Разбира се, че ще се сетя — отговарям и изваждам ръчния си компютър „Палм Пайлът“. — Знаете ли какво? Хайде да се уговорим да обядваме заедно.
— Ами, аз съм в колежа — казва Алън.
— Кога се връщаш?
— В средата на май.
Свеждам поглед надолу и преглеждам календара.
— Какво ще кажете за десети юни? — казвам. — Четвъртък е.
Алън свива рамене и отговаря:
— Разбира се.
— В „Le Cirque“, става ли? В един часа?
— Окей — отвръща Алън. — Ще те чакаме там, ако желаеш.
— Ще дойда. Вкарах го в машинката. И не подценявайте хората, които познавате. Винаги е по-добре да те запознае общ познат.
— Ние просто не познаваме толкова хора — казва Алън.
— Вече спомена един важен мъж, с когото бих искал да се запозная — казвам.
— Кой е той?
— Баща ти.
— Това е лесно — отвръща Алън. — Когато тази голяма уста тук разкаже какво се случи снощи, мама и татко и без друго ще искат да се запознаят с теб.
— Добре.
Поглеждам към Бърт. Протегнал е показалец, но момчетата сега гледат към мен и никой изглежда не го забелязва. Той насочва пръста към главата на Алън, затваря едно око и спуска палеца си.
40
Имам сума работа за вършене през следващите четири месеца, но парите са като смазка в индустрията и нещата, дори големите неща, си се наместват гладко.
На десети юни поглеждам часовника си и преминавам през кованите порти на „Le Cirque“. Един без десет е и забавям крачка, за да се насладя на бронзовите стълбове и зебрите, както и на смелите циркаджийски цветове, тъй че когато се изкачвам на втория етаж, голямата стрелка е на дванайсет.
Залата е с дървена ламперия, увенчана със стогодишни резби. На дългата, застлана с ленена покривка маса в средата й Алън и Мартин обръщат лица към мен, очевидно изненадани. Дори сервитьорите с черни вратовръзки ме гледат в очакване. На масата има отворена бутилка шампанско и Мартин налива в чашата си.
Алън скача от мястото си:
— Сет! Аз му казах.
— Невероятно. — Мартин се усмихва глупаво.
— Казвах ти — Алън сграбчва ръката ми и ме гледа в очите. — Каквото каже — го прави, а казва само онова, което ще направи.
А на мен казва:
— Не му дадох да поръча ядене. Казах му, че ще дойдеш.
— Не съм закъснял.
— Той винаги закъснява. — Алън кима към приятеля си. — Казах му да дойде в дванайсет и половина, че да сме навреме.
— Нали седя тук, все пак — казва Мартин и вдига глава. — И кой може да ме вини? Казах на Алън, че няма да е изненада, ако се окажеш някаква фантазия, случила се и на двама ни.
— Не — отвръщам. — Съвсем реален съм.
— Във вестниците не се появи нищо за „Джетс“ — казва Мартин. — Разказах на всички, а те ми казваха, че съм смахнат. Доколкото разбирам, сделката не е станала.
— Всъщност — отвръщам, — подписвам документите днес в четири часа. Решихме дотогава да запазим нещата поверителни.
Държа в джоба си смарагд с размерите на орех. След като хапваме, го изваждам и лапвам една ментова бонбонка, предлагам и на Алън и Мартин.
— Що за кутийка е това? — пита Алън и си взема един бонбон.
— Един от три еднакви камъка — обяснявам. — Някога са украсявали короната на султана на Отоманската империя. Всеки от тях е безценен всъщност.