— Е, какво мога да направя за теб? — попита той с гърлен глас.
— Знам, че Франк е един от големите спомоществователи — рече тя, сведе поглед към ръцете си и кимна.
Той също отговори с кимане и каза.
— Затова съм тук.
— Би ли могъл обаче да помогнеш само на мен? — попита тя, вдигна глава и сниши тона си. — Без да казваш никому?
— Нещо… нещо като услуга, за която Франк не бива да знае, така ли? — попита Корнъл.
— Да.
Той се облегна назад, усмихна се и каза:
— В политиката, когато някой те покани да изпиете по едно кафе, то е, защото иска те помоли за нещо лесно. В повечето случаи питиетата означават, че се иска нещо по-съмнително. Но ти не си в политиката, затова не бях сигурен.
— Всичко при Франк е съмнително — рече тя.
Ръцете й бяха студени и влажни и тя ги мушна между краката си и кожената тапицерия на седалката. Тихият ромон на разговорите в бара бе смутен от високия кикот на някаква жена.
— Не и при теб обаче — каза той. — Ти не си съмнителна. Ти си самата загадъчност.
— Няма нищо загадъчно — отвърна тя и прехапа долната си устна, докато вдигаше брадичка.
— Не съм искал да кажа нищо лошо — рече той и вдигна ръце, преди да поеме новото си питие.
И добави:
— Разбира се, че мога да ти помогна.
Лексис пое дълбоко дъх и бавно издиша. След това изригна във водопад от думи:
— Има един мъж, когото всички познавахме. Франк. Боб Рангъл. Аз. Беше преди двайсет годни. Получи доживотна присъда без право на помилване за убийство на жена. Стриптийзьорка. Искам да разбера какво е станало с него. Къде се намира. Дори дали е още жив. Можеш ли да го направиш за мен?
— Това ли е? — попита той.
— Да. Това е.
— Как се казва?
— Името му е Реймънд Уайт — отвърна тя. — Беше през 1984-а. В Сиракюз.
Рикс сви рамене и каза.
— Това съвсем не е трудно. Ако е получил доживотна без помилване, значи лежи в някой затвор.
Лексис сви устни и кимна:
— Просто искам да съм абсолютно сигурна, че…
Рикс вдигна ръка и рече:
— Моля те. Губернаторът неслучайно ми има доверие. Всяка информация, до която се добера, ще е само за теб.
43
Извънградската част на щат Ню Йорк през лятото е красива по много начини. С водопадите и студените и бистри води на езерата си. С древните планини — в края на веригата на Апалачите. Нагънати хълмове с жълто жито, смарагдова люцерна, шумолящите стъбла на царевицата. Лозя. Каменни къщи. Усамотени селски къщи със засенчващи ги стари дървета и с отличен изглед към околността. Но за мен нищо не е по-впечатляващо от божествената гледка.
Самолетът ми G-V завива на север при приближаването на летището на Сиракюз и аз виждам блещукащите медни на цвят ръкави на езерата Фингър, които се протягат към Бъфало и отразяват залязващото слънце. Виждам Онтарио — голямото езеро с почти океански приливи и отливи и ледени дълбини, идеално за охлаждане на ядрени реактори, които бълват бялата си пара към синьото небе. И оттук сънливата омара, разноцветните парцали на нивите и килимът от широколистни гори в пълния му блясък, изглеждат идеалното място един великан — или самият Бог, — да се изтегне и да подремне някой и друг век.
Обръщам се към Бърт и го виждам, че е извил врат да види нещо през прозорчето от другата страна на самолета.
— Накъде гледаш? — питам.
— Към дома — отвръща. — Мисля.
— Ей там е — казвам му.
— Там долу прилича на зайчарник — отговаря той, премества масивното си туловище върху коженото кресло и сбърчва нос. — А ние сме го притежавали изцяло.
— Говориш като бледолик — казвам му. — Май не биваше да подстригваш косата си.
Бърт опипва късите кичури черна коса, които сега се спускат едва до яката на ризата му.
— Знаеш какво имам предвид — казва. — Знам, че никой не може да притежава земята, но ако някой може да каже, че е неин собственик, това са акуесасните.
— Като си говорим за нашия народ — казвам, разкажи ми за нашия храбър приятел Андре и за прекръстения Русо. Каза, че имаш лоша новина за тях, но повече не сме говорили за това.
— Защото беше много зает — отвръща той и присвива очи, — досущ като вожд, който се готви за война, вожд, който не иска да слуша никого, освен себе си.
— Бърт — казвам, — струва ми се, че ревнуваш.
Бърт се мръщи и отвръща:
— Просто повече ми харесва, когато бяхме само аз и ти и ги нямаше тези бледолики с костюми и дипломатически куфарчета и слънчеви очила и с онези жици, дето стърчат от ушите им. Ей тъй сме изгубили всичко — продължава той и забива нос в прозореца. — Когато нашите вождове са се вслушвали в съветите на шпионите на бледоликите.