— Ще го посрещнем вежливо, Боуджентъл — продължи тихо граф Медни. — Ще му покажем цялото гостоприемство, на което сме способни. Нямаме какво да делим с благородниците от Гранбретан.
— Не и в този момент, може би — каза сдържано Боуджентъл.
Графът се изкачи по стълбите, следван от Изелда и Боуджентъл и влезе в гостната, където барон Мелиадус вече ги очакваше.
Баронът на ръст бе почти колкото графа. Облечен бе в черно и тъмно синьо. Дори неговата обсипана с бисери животинска маска, покриваща главата му като шлем, бе излята от черен метал, със сини сапфири на мястото на очите. Маската изобразяваше озъбен вълк, а в отворената паст се виждаха остри като игли зъби. Изправен насред тъмната гостна, заметнат с черно наметало над черната броня, барон Мелиадус приличаше на някое митично чудовищно божество, от онези, които се радваха на особена популярност в земите отвъд Средното море. Веднага щом ги забеляза, той вдигна облечените си в черни бронирани ръкавици ръце и свали маската, под която се показа неговото бледо, намръщено лице, с грижливо подрязана брадичка и мустаци. Косата му също беше черна и гъста, а очите му бяха воднисто-сини и излъчваха странна светлина. Баронът не носеше оръжие, може би в знак на това, че идва в мир. Той се поклони леко и заговори с дълбок, музикален глас.
— Моите почитания, прочути граф Медни, и простете неканената ми поява. Изпратих посланици, за да ви уведомят за посещението ми, но изглежда са пристигнали малко след като сте излезли. Аз съм барон Мелиадус фон Кройден, Гранд констебъл на Ордена на вълка и Военачалник на армията на нашия велик крал-император Хуон…
Граф Медни кимна.
— Зная за великите ви дела, барон Мелиадус и вече познах герба на каретата ви. Вие сте добре дошъл. Медният замък ще бъде на ваше разположение дотогава, докато решите да останете. Животът ни е простичък, опасявам се, в сравнение с лукса, който би ви предложил и най-скромният поданик на империята на Гранбретан, но какъвто и да е, каня ви да го споделите.
Барон Мелиадус се усмихна.
— Вашата вежливост и гостоприемство биха засрамили немалко гранбретанци. Благодаря ви.
Граф Медни представи дъщеря си и баронът се приближи, поклони се и целуна ръката й, очевидно впечатлен от нейната хубост. Когато се обърна към Боуджентъл, той заговори с уважение, и показа солидни познания върху творчеството на прочутия поет-философ, но Боуджентъл не изглеждаше никак впечатлен от тази проява на внимание. На фон Вилач баронът припомни няколко известни сражения, в които старият войн се бе отличил, с което спечели благоволението му.
Ала въпреки изтънчените маниери и внимателно подбираните изрази, в гостната се долавяше определено напрежение. Боуджентъл пръв се извини и излезе, последван не след дълго от Изелда и фон Вилач — и двамата осъзнаваха, че предстои да бъдат обсъждани важни въпроси. Все пак баронът не пропусна да изпроводи с блеснал поглед момичето.
После поднесоха вино и плодове, а мъжете се настаниха един срещу друг в тежките, покрити с резба кресла.
Барон Мелиадус вдигна поглед над чашата с вино и се втренчи в граф Медни.
— Милорд, вие сте човек видял много — поде той. — Сигурно си давате сметка, че посещението ми цели далеч повече, отколкото да се порадвам на вашата красива провинция.
Граф Медни се подсмихна, доволен от прямотата, с която бе започнал разговора Мелиадус.
— Така е — съгласи се той. — Но няма да скрия, че за мен е чест, да посрещна толкова прославен пер на великия крал Хуон.
— Чувствата ви срещат взаимност — увери го Мелиадус. — Без никакво съмнение, вие сте най-прочутият герой в Европа, може би в цялата й история. Да си призная, дори бях леко озадачен, когато открих, че сте създаден от плът и кръв, а не от метал, както може би съм очаквал. — Той се засмя и граф Медни се присъедини към смеха му.
— Вярно, че късметът беше на моя страна — призна графът. — А и съдбата нерядко ме е покровителствала, в моите начинания. Но кой би могъл да каже, дали времената са били добри към мен, или просто аз съм бил най-подходящият за тези времена?
— Вашият философски мироглед съперничи дори на този, който изповядва приятелят ви — сър Боуджентъл — отбеляза барон Мелиадус. — И напълно подкрепя онова, което бях чул за вашата мъдрост и справедливост. Ние, в Гранбретан, често се гордеем с подобни качества, но в случая спокойно можем да се поучим от вас.
— Моите способности са скромни — призна граф Медни, — но струва ми се, че природата е дарила именно вас с талант за големи постижения. — Същевременно графът се опитваше да разгадае какво точно цели събеседникът му, но лицето на Мелиадус оставаше непроницаемо.