— Само след двадесет години, — повтаряше нерядко барон Мелиадус — цяла Европа ще е наша. След тридесет — Арабия и страните около нея. След петдесет ще сме насъбрали достатъчно сили, за да нападнем тайнствената страна, обозначена на картите ни като Азиакомуниста…
— Едно древно и романтично име — усмихна се граф Медни, — страна на велики магьосници, както казват. Не се ли намираше някъде там и Руническия жезъл?
— Да, такава е легендата — че бил скрит на върха на най-високата планина, където непрестанно духали бурни ветрове, охраняван от космати мъже, надарени с неописуема мъдрост и сила, които имали лица на маймуни, а на височина достигали десет фута. — Барон Мелиадус се усмихна. — Но има още много места, за които се твърди, че са убежище на Руническия жезъл. Амарек, например…
Граф Медни кимна.
— Ах, Амарек — и тази земя ли включвате в мечтите си за световно господство? — Амарек наричаха просторния континент, за който се твърдеше, че е разположен отвъд морето на запад, управляван от същества с почти божествено могъщество. За тях се казваше, че водели странен, отвлечен и отдаден на размисъл живот. Според същите тези предания, цивилизацията им била пощадена от влиянието на Трагичното хилядолетие, когато останалия свят потънал в разруха. Граф Медни се беше пошегувал, когато спомена Амарек, но в отговор Мелиадус го бе погледнал с блеснал поглед.
— И защо не? — попита той. — Готов съм да щурмувам дори стените на рая, стига да ги открия.
Малко по-късно, граф Медни се извини и си тръгна. За първи път беше разколебан в намеренията си да устоява своята независимост.
Макар и надарена с интелигентността на баща си, Изелда не можеше да се похвали с неговия богат опит и умението да преценява хората, с които общува. За нея баронът бе великолепен събеседник и блестящ кавалер и тя просто не можеше да повярва на всички разкази, които бе чувала. Той винаги й говореше с мек, възпитан глас, хвалеше красотата и грациозността й и тя реши, че събеседникът й всъщност е човек с благ характер, принуден да се преструва на мрачен и безкомпромисен от ролята, която му бе отредила историята.
И ето че за трети път, откакто баронът бе пристигнал, тя се измъкна безшумно през нощта от спалнята си за да се срещне с барона по предварителна уговорка в западната кула, необитаема от времето, когато си бе отишъл предишният Господар и Пазител.
Срещата имаше съвсем невинен характер — докосвания на ръце, няколко нежни и леки целувки, прошепнати думи за любов и женитба. Макар все още да не беше сигурна за последното (Изелда обичаше баща си и знаеше, че ще го нарани, ако се омъжи за барон Мелиадус), тя нямаше сили да се съпротивлява на ухажването на Мелиадус. Все още дори не беше напълно сигурна, дали го обича, но посрещаше с радост вълненията, които й носеха тези срещи.
В същата тази вечер, докато тичаше безшумно по опустелия коридор, Изелда нямаше ни най-малка представа, че я следят. Зад гърба й се прокрадваше прегърбена фигура, облечена с черно наметало и скрила закривен кинжал в ръкава на дясната си ръка.
Изелда изтича нагоре по извитите стълби към кулата, с разтуптяно сърце и устни, разцъфнали в усмивка и излезе на малката оръдейна площадка, където баронът вече я очакваше.
Той се поклони ниско, след това я прегърна нежно и плъзна ръце по тялото й, обгърнато в тънка, мека коприна. Целувката му беше по-страстна от обикновено, почти груба и дъхът на девойката секна, докато отвръщаше на барона, обгърнала с ръце широките му, облечени в кожа рамене. Ето че ръката на барона се плъзна надолу, обгърна снагата й и я привлече плътно към себе си. В първия миг момичето се поддаде, но веднага след това направи опит да се освободи, завладяна от непозната паника.
Ала баронът продължаваше да я притиска, задъхан. Тъничък лъч лунна светлина озари лицето му през близкия прозорец и Изелда видя, че веждите му бяха сбърчени, а очите горяха в огъня на страстта.
— Изелда, ти трябва да се омъжиш за мен. Ще напуснем замъка още тази нощ, а призори ще бъдем отвъд граничните кули. Баща ти няма да посмее да ни преследва до Гранбретан.
— Баща ми ще посмее всичко — отвърна тя със спокойна увереност, — но аз, милорд, не бих желала да му създавам неприятности.
— Какво искаш да кажеш?
— Че няма да се омъжа за вас без неговото съгласие.
— А той ще го даде ли?
— Опасявам се, че не.
— Тогава…
Тя отново опита да се отскубне от прегръдката му, но здравите му ръце сграбчиха китките й. Изелда се изплаши и се зачуди как доскорошният й копнеж се бе превърнал толкова бързо в уплаха.