Баронът нанесе остър удар в гърдите на графа, но острието само одраска рамото му. Граф Медни използва възможността и заби отблизо своя меч в корема на барона, но и неговото острие се плъзна по здравата кожена ризница. Последва серия от бързи удари, всеки един от които бе в състояние да съсече противника, но когато отстъпиха назад, единствените поражения бяха кървавата резка на челото на графа и разпорената черна пелерина на барон Мелиадус.
Шумът от задъханото им дишане отново потъна под пронизителния метален звън на блъскащите се остриета.
Изведнъж граф Медни се препъна в една малка масичка, стовари се назад, разтворил крака и мечът изхвърча от ръката му. Барон Мелиадус се засмя и вдигна своя меч, ала графът се претърколи пъргаво, подкоси го с бърз удар и го притисна под себе си.
Забравили оръжията двамата се затъркаляха по каменния под, като се налагаха с огромните си юмруци, за чийто китки все още бяха привързани с къси шнурове дръжките на мечовете.
Внезапно баронът отскочи встрани и се изправи чевръсто на крака. Граф Медни последва примера му. Той замахна с меча си, изби оръжието на противника с рязък удар и то издрънча на пода, плъзна се по гладките плочи и се заби в една дървена греда, където затрептя като струна на орган.
В очите на граф Медни не се четеше милост. В тях пламтеше само желанието да довърши час по-скоро барон Мелиадус.
— Ти уби моя най-добър приятел — изръмжа той и вдигна меча. Баронът скръсти спокойно ръце и зачака удара, притворил очи, а на лицето му се четеше изражение на досада. — Ти уби Боуджентъл и затова ще умреш!
— Граф Медни!
Графът се поколеба, вдигнал меча над главата си.
Това беше гласът на Боуджентъл.
— Графе, този човек не успя да ме погуби. Вярно, че изгубих съзнание от удара по главата, а раната в гърдите ми кърви ужасно, но все още не съм се преселил в отвъдното. — Боуджентъл излезе от тълпата, притиснал с ръка раната на гърдите си, а на челото му имаше масивна синина.
Граф Медни въздъхна.
— Слава на съдбата, че си жив, Боуджентъл. Но въпреки това… — той се извърна и вторачи поглед в барон Мелиадус. — Този негодник злоупотреби с гостоприемството ми, поруга дъщеря ми, нарани моя скъп приятел…
Барон Мелиадус вдигна глава и срещна погледа на графа.
— Простете ми, граф Медни. Бях заслепен от страстта си, хубостта на Изелда замъгли разума ми и ме облада като демон. Не ви молих за милост, докато заплашваше живота ми, но сега ви призовавам да разберете, че съм бил движен от най-обикновени, човешки чувства.
Граф Медни поклати глава.
— Не мога да ви простя, бароне. И не желая повече да слушам оскърбителните ви слова. Искам до един час да напуснете замъка ми, а до сутринта и земите, над които се разпореждам, инак ще загинете.
— Нима дръзвате да оскърбявате Гранбретан?
Граф Медни сви рамене.
— Не оскърбявам Тъмната империя. Ако научат за онова, което е станало в замъка ми тази нощ, вашите хора ще ви накажат за грешките ми, а не ще дирят обяснения от мен. Вие сам провалихте мисията си. Вие обидихте мен, а не аз — Гранбретан.
Без да каже нищо повече, но кипнал от гняв, барон Мелиадус се оттегли, за да се приготви за пътуването. Не след дълго, унизен и разярен, той се качи на чудноватата си карета, която го откара през отворените врати на замъка. Баронът не се сбогува с никого.
Граф Медни, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач проследиха с поглед отдалечаващата се карета през широкия прозорец на гостната.
— Ти беше прав, Боуджентъл — промърмори графът. — И двамата с Изелда бяхме измамени от този човек. Няма да приемам повече емисари на Тъмната империя в Медния замък.
— Разбираш ли сега, че трябва да воюваме с Тъмната империя и да я унищожим? — попита го обнадежден Боуджентъл.
— Не съм казал това. Нека империята постъпва както намери за добре. Но ние повече няма да се забъркваме нито с делата й, нито с барон Мелиадус.
— Грешиш — отвърна убедено Боуджентъл.
А докато се поклащаше в черната си карета, обгърнат от покривалото на нощта, на път за северната граница на Камарг, барон Мелиадус разговаряше гневно със себе си и накрая произнесе страшна клетва, като се закле в най-тайнствения и свят предмет, който познаваше. Той се закле в името на Руническия жезъл (тази изгубена светиня, за която се твърдеше, че съхранявала тайната на съдбата), че ще сложи ръка върху граф Медни, каквото и да му струва това, Изелда ще бъде негова, а Камарг ще се превърне в гигантска пещ, в която ще загине всичко, що я обитава.
Ето това бе клетвата му пред Руническия жезъл и така съдбите на барон Мелиадус, граф Медни, Изелда и Тъмната империя, както и всички останали, които участваха в тази история, или щяха да се появят тепърва, бяха предрешени невъзвратимо.