— Защо съм тук? — запита не след дълго.
Това бяха първите му думи, откакто бе пристигнал.
— О, не зная, милорд, известно ми е само, че вие сте много високопоставен затворник.
— Някаква игра, предполагам, преди величията на Гранбретан да се позабавляват с мен — произнесе безстрастно Хоукмун. Гласът му бе равен и басов. Дори думите, които произнасяше, му звучаха някак странно. Той съсредоточи замисления си доскоро поглед върху момичето и тя потрепери. Робинята имаше дълга, руса коса и привлекателно, добре оформено тяло; идеше от Скандия — ако се съдеше по говора.
— Не зная нищо, милорд, само, че трябва да задоволявам всички ваши желания.
Хоукмун кимна едва забележимо и огледа стаята.
— Готвят ме за някакво мъчение, или представление — каза си той.
Стаята нямаше прозорци но ако се съдеше по състоянието на въздуха, все още се намираха под земята, може би някъде в катакомбите. Хоукмун измерваше хода на времето с помощта на светилниците — изглежда ги зареждаха веднъж дневно. Държаха го тук близо две седмици, преди човекът с вълчата маска отново да го посети.
Вратата се отвори без никакви церемонии и вътре пристъпи висока фигура, облечена в черна кожа от главата до петите и със затъкнат в пояса меч (с черна дръжка) и с черна ножница. Също така черна вълча маска покриваше цялата глава. Иззад нея се разнесе дълбок, звучен глас, същият, който бе чул по-рано в килията.
— Виждам, че нашият затворник е успял да възстанови не само силата, но и духовитостта си.
Двете робини се поклониха и излязоха. Хоукмун се надигна бавно от леглото, на което бе прекарал по-голяма част от времето си. Спусна крака на пода и се изправи.
— Добре. Във форма ли сме вече, милорд дук на Кьолн?
— Аха… — отвърна безизразно Хоукмун. Той се прозя, без да се прикрива, огледа се и реши, че ще е най-добре, ако отново седне в леглото.
— Струва ми се, че се познаваме — произнесе малко обидено човекът с вълча маска.
— Не.
— Нима не се досетихте вече кой съм?
Хоукмун не отговори.
Вълкът пресече стаята и застана до масичката, на която бе поставена широка кристална купа за плодове. Облечената му в ръкавица ръка вдигна един нар и вълчата маска се приведе над него, сякаш го разглеждаше.
— Напълно възстановен ли сте, милорд?
— Така ми се струва — отвърна Хоукмун. — Във всеки случай, чувствам се прекрасно. Погрижиха се за всички мои желания, както, предполагам сте наредили. А сега, струва ми се, е настъпил часът да се позабавлявате с мен?
— И това изглежда не ви тревожи.
Хоукмун сви рамене.
— Все някога всичко свършва.
— Но може да продължи цял живот. Тук, в Гранбретан, сме доста изтънчени в тези неща.
— Цял живот също не е кой знае колко дълго.
— Така е — кимна вълчата маска и прехвърли плода в другата си ръка, — но ние решихме да ви спестим неудобствата, за които говорим.
Лицето на Хоукмун остана все така безизразно.
— Завиждам на самообладанието ви, милорд дук — продължи вълкът. — Странно, наистина, като се име пред вид, че сте жив само по прищявка на вашите врагове — същите, които погубиха баща ви.
Веждите на Хоукмун се сбърчиха, сякаш се опитваше да си припомни нещо.
— Спомням си — произнесе унесено той. — Баща ми. Старият дук.
Вълкът хвърли нара на пода и вдигна маската си. Отдолу се показа красиво лице, увенчано с гъста черна брада.
— Защото именно аз, барон Мелиадус фон Кройден убих баща ви — произнесе с предизвикателна усмивка на пълните си устни той.
— Барон Мелиадус…? Ах… вие сте го убили?
— Май сте изгубили своята мъжественост, милорд — промърмори барон Мелиадус. — Или само се опитвате да притъпите бдителността ни, преди отново да ни предадете?
Хоукмун прехапа устни.
— Уморен съм — каза той.
В очите на Мелиадус блеснаха гневни пламъчета.
— Аз убих баща ви!
— Казахте го вече.
— Добре! — Мелиадус се обърна към вратата, но спря объркан на прага. — Не затова дойдох тук. Изглежда обаче, колкото и да е странно, че не изпитвате нито омраза към мен, нито имате желание да ми отмъстите.
Хоукмун наистина вече изпитваше досада и жадуваше баронът да си тръгне час по-скоро. Дразнеше се от нервните маниери на събеседника си, от полу-истеричното изражение на лицето му така, както някой би се подразнил от досаден комар.
— Нищо не чувствам — натърти Хоукмун, надявайки се с това да прогони натрапника.
— Виждам, че сте изгубили вашия борчески характер! — възкликна гневно Мелиадус. — Никакъв дух! Поражението и пленничеството са ви лишили от единственото ви ценно качество!
— Може би. Но сега съм уморен…