Граф Медни на свой ред вдигна ръка.
— Всичко наред ли е, часовой?
— Всичко е наред, милорд. — Пазачът прехвърли дръжката на огнестрела в другата ръка и се загърна в наметалото, защото междувременно паднаха първите едри капки дъжд. — Като изключим времето.
Мистралът беше пронизващ, леден вятър, който шибаше месеци наред камаргската земя, а воят му не стихваше чак до пролетта. Граф Медни обичаше да язди срещу вятъра, особено, когато духаше с пълна сила и тогава меднокожото му лице блестеше и се зачервяваше.
Дъждът блъсна яростно медната ризница на графа, той протегна назад ръка, измъкна свитото на вързоп наметало, загърна се в него и вдигна качулката. Притъмня съвсем, докъдето му стигаше погледа, той виждаше само превиваща се под дъжда тръстика и чуваше плясъка на вода във вода, а под ударите на тежките капки повърхността на лагуната се покри с концентрични кръгове. Облаците над главите им ставаха все по-черни, заплашвайки да стоварят нови неимоверни количества вода и граф Медни сметна, че ще е най-добре, ако отложи разходката си за следващия ден и се върне в замъка си в Еж-Мортес, който се намираше на близо четири часа езда по виещи се из тресавищата тесни пътечки.
Той подкара коня назад по пътя, който го бе извел до тук, уверен от опит, че животното ще се ориентира инстинктивно. Дъждът непрестанно се усилваше, наметалото на графа скоро съвсем подгизна, а нощта се спусна неусетно и бързо, та не след дълго той бе заобиколен от непрогледна черна стена, пронизвана от сребристите нишки на дъжда. Конят забави ход, но не спря. Граф Медни подушваше уханието на влажна пот, което се вдигаше от широкия гръб на животното и мислено му обеща специални грижи от конярите веднага щом се върнат в Еж-Мортес. Той избърса с ръкавица мократа грива на коня и напрегна поглед в мрака, но различаваше само полюшващата се тръстика наоколо, а до слуха му от време на време достигаше крясъкът на някоя подплашена от водни лисици блатна чайка. Имаше моменти, когато му се струваше, че над главата му се носи някаква едра птица, може би фламинго, спуснало се да търси гнездото си, а веднъж дори чу писъкът на водна кокошка, счепкала се в ожесточен бой с бухал. Не след дълго нещо се мярна в мрака и само на метри от него премина стадо бели бикове, поели на път към твърдата земя, а някъде зад тях ядно сумтеше блатна мечка. Всички тези звуци бяха добре познати на графа и не пробуждаха в него тревога.
Не се разтревожи дори когато чу пронизителното цвилене на подплашени коне и отдалеч се разнесе бесният им тропот, а неговият кон забави ход и продължи предпазливо напред. Конете се носеха право към тях, надолу по близкия склон и очевидно бяха завладени от паника. Малко след това граф Медни различи жребецът-водач, с блеснали, изцъклени от ужас очи и разширени, пръхтящи ноздри.
Графът извика и размаха ръце, надявайки се да отклони посоката, в която препускаше жребеца, но конят бе твърде подплашен, за да го забележи. Нищо не можеше да се направи. Граф Медни дръпна рязко юздите и насочи своя кон право в блатото, надявайки се, че почвата отдолу ще е достатъчно твърда, за да ги издържи, докато премине стадото. Конят му се препъна в крайбрежната тръстика, замята отчаяно крака, търсейки здрава опора и миг по-късно се стовари с плясък в студените води на лагуната, обливайки графа с фонтан от кална вода, а след това заплува напред, понесъл храбро своя окован в метал ездач.
Ето че стадото ги отмина. Графът се зачуди какво го е подплашило, защото знаеше добре, че не беше никак лесно да бъдат изплашени рогатите камаргски коне. Ала още докато насочваше коня си обратно към брега, отнякъде долетя звук, който не само му помогна да си обясни странната бъркотия, но и го накара да постави ръка на дръжката на меча си.
Това бе хлъзгащият, лигав звук, звукът на барагуна — блатният брътвежник. Колцина от тези чудовища бяха останали живи. Създадени бяха от предишния Пазител, който ги използвал тях за да тероризира населението на Камарг, преди да дойде граф Медни. Графът и хората му се бяха захванали с унищожаването на тази чудовищна раса, а малкото, останали живи екземпляри се принудиха да ловуват само нощем и да избягват големи групи от хора.
На времето барагуните също са били хора, преди да бъдат заробени, заточени и трансформирани в лабораторията на предишния Пазител. Сега те бяха чудовища, високи осем фута, а на широчина достигащи пет, с жлъчен цвят на кожата, хлъзгащи се по корем през тресавището, като се изправяха само, когато трябваше да се хвърлят напред и да сграбчат жертвата със своите здрави като стомана нокти. Случеше ли се, макар и рядко, да срещнат някой самотен пътешественик, те се отдаваха на бавна и мъчителна мъст, откъсвайки и поглъщайки един по един крайниците на нещастника пред изцъкления му поглед.