Хоукмун се оглеждаше смутено, докато крачеха по дългите подземни тунели, обковани в червеникав метал, в който отраженията им бяха странно и зловещо разкривени.
Най-накрая влязоха в просторна зала с висок таван, чийто тъмни стени бяха изпъстрени с разклоняващи се шарки, подобно на жили, по които тече кръв. Тези жили се движеха непрестанно, проблясваха, течността в тях менеше посоката си и сякаш стените и таванът бяха изпълнени със свой собствен живот.
Върху пода на залата, който на площ надвишаваше четвърт квадратна миля, на равни разстояния, бяха монтирани някакви странни и непознати машини и апарати, ала Хоукмун подсъзнателно се досещаше за тяхното предназначение. Подобно на всичко, което бе видял, откакто го докараха в Лондра, и тези машини бяха покрити с рисунки и орнаменти, богато украсени и построени от благородни метали и скъпоценни камъни. Всички машини се състояха от фино изработени детайли, голяма част от които функционираха и в този момент, регистрираха, изчисляваха, измерваха, под грижливото наблюдение на машинисти, носещи влечугоподобните маски на Ордена на змията — орденът, който се състоеше изцяло от магьосници и книжници, в служба на краля-император. Загърнати бяха с пъстри пелерини, а главите им бяха покрити с качулки.
По широката пътека в средата на залата крачеше някакъв човек, който махна на охраната, че е свободна.
Хоукмун си помисли, че този човек трябва да заема доста висок пост в ордена, тъй като неговата змийска маска бе покрита с повече орнаменти от тези на другите. Не беше изключено дори това да е самият Гранд констебъл, ако се съдеше по осанката му.
— Милорд дук, моите поздравления.
Хоукмун отвърна с лек поклон на приветствието, все още не забравил онова, на което го бяха учили в неговия предишен живот.
— Аз съм барон Каран фон Витал, Главен учен на краля-император. Както научих, ще ми гостувате за няколко дни. Добре дошъл в моите лаборатории и апартаменти.
— Благодаря ви. Какво ще искате от мен? — попита непринудено Хоукмун.
— Първо, надявам се, че ще обядвате с мен.
Барон Калан покани с изтънчен жест Хоукмун да го последва и двамата закрачиха из залата, покрай безброй странни на вид апарати, докато накрая спряха пред една врата, водеща, както изглежда, към личния апартамент на барона. Обядът вече беше сервиран. Менюто не се отличаваше с особено изобилие, ако се сравняваше с онова, с което бяха хранили Хоукмун през изминалите две седмици, но затова пък храната беше вкусна и здравословна. След като се нахраниха, баронът, който бе свалил маската си още в началото на обяда, разкривайки своето бледо лице с прошарена брада и оредяла коса, наля вино и на двамата. Не бяха разменили повече от няколко думи по време на храна.
Хоукмун опита виното. Беше великолепно.
— Мое собствено изобретение, виното — каза Калан и се захили.
— Вкусът му е непознат — призна Хоукмун. — Какъв сорт грозде…
— Това не е грозде, а жито. Използвам различен процес.
— Силничко е.
— Далеч по-силно от повечето вина — съгласи се баронът. — И така, милорд, вероятно знаете, че бях натоварен със задачата да преценя вашето душевно равновесие, да опозная нрава ви и да реша, дали сте готов да служите на Негово величество крал-император Хуон.
— Така поне твърдеше барон Мелиадус. — Хоукмун се усмихна лекичко. — За мен ще е любопитно да чуя вашите заключения.
— Хъммм… — баронът огледа внимателно Хоукмун. — Разбирам защо са потърсили моята помощ. Трябва да призная, че на пръв поглед ми изглеждате напълно нормален.
— Благодаря ви. — Под влияние на странното вино, Хоукмун взе да си припомня така характерната за него ирония.
Баронът потърка замислено брадичка и се задави в суха, мъчителна кашлица. От мига, когато свали маската, в маниерите му се наблюдаваше определена нервност. Хоукмун вече бе стигнал до заключението, че жителите на Гранбретан предпочитат да държат маските на лицата си колкото се може по-дълго. Ето че и Калан посегна сякаш неволно към своята екстравагантна маска, вдигна я и я постави на лицето си. Кашлицата изчезна почти веднага и тялото му се отпусна забележимо. И макар Хоукмун да знаеше, че в Гранбретан се смята за нарушение на етикета да останеш с маска по време на личен разговор с гост от знатно потекло, той се постара да прикрие изненадата си от постъпката на барона.
— Ах, милорд дук — продължи събеседникът му иззад маската — кой съм аз, че да преценявам какво е това здрав разум? Нима малцина са онези, които ни имат всички нас, гранбретанците, за умопобъркани…