Хоукмун почувства внезапно остра болка в главата. Болката изчезна почти мигновено. Той погледна към машината, но шарките й изглеждаха някак притъпени, а нишките дори не потрепваха. Вдигна ръка към челото си и остана потресен да открие нещо, което преди не беше там. Беше твърдо и гладко. И беше част от него. Той потрепери.
Барон Калан имаше загрижен вид.
— И така? Вие не сте луд, нали? Сигурен бях в успеха! Вие не сте луд!
— Не съм луд — рече Хоукмун. — Но струва ми се, че съм изплашен.
— Скоро ще привикнете с перлата.
— Значи това имам в главата си? Перла?
— Да. Черната перла. Почакайте. — Калан се извърна и дръпна една завеса от алено кадифе, зад която се намираше плосък овал от млечнобял кварц, дълъг приблизително два фута. Вътре в овала бавно се оформяше някакво изображение. Хоукмун осъзна, че това което вижда там, е лицето на Калан, втренчило поглед в кварцовия овал, в безкрайността. Изображението на екрана напълно съвпадаше с онова, което Хоукмун виждаше пред себе си. Той завъртя леко глава и изображението се смени.
Калан мърмореше нещо доволно.
— Значи работи, виждате ли? Това, което възприемате вие, възприема и камъка. Където и да отидете, ние ще бъдем в състояние да следим всичко и всички, с които се срещате.
Хоукмун понечи да отговори, но не можа. Гърлото му се беше свило, струваше му се, че някой е притиснал гърдите му в желязно менгеме. Той отново докосна топлия камък, толкова близък на допир до истинската плът и толкова различен от нея.
— Какво сте направили с мен? — запита той, ала гласът му оставаше все така безстрастен.
— Просто подсигурихме вашата лоялност — закиска се Калан. — Сега мъничка част от живота на машината е имплантирана във вас. Но пожелаем ли само, можем да прехвърлим цялата жива субстанция на машината в перлата и тогава…
Хоукмун вдигна вдървено ръка и докосна барона по рамото.
— И тогава какво?
— Тя ще изяде мозъка ви, милорд дук на Кьолн. Тя ще изяде мозъка ви.
Барон Мелиадус водеше забързано Дориан Хоукмун из блестящите коридори на двореца. Хоукмун беше препасан с меч, а дрехите и ризницата приличаха донякъде на онези, които носеше при битката за Кьолн. Усещанията му бяха съсредоточени главно върху перлата в черепа му. Коридорите ставаха все по-просторни, докато постепенно заприличаха на покрити отгоре градски улици. Край стените бяха подредени стражи с маски от Ордена на богомолката. Право пред тях се издигаше масивен портал, покрит с мозайка от скъпоценни камъни.
— Тронната зала — промърмори баронът. — Дойде време кралят-император да се срещне с вас.
Порталът бавно се разтвори, разкривайки блясъка на тронната зала. В първия миг Хоукмун беше заслепен от такова невиждано великолепие. Чуваше се сподавена глъчка и тиха музика, която бликаше от съседните галерии и отекваше във високия, конусовиден покрив, под който се вееха ослепително-ярките знамена на петстотинте най-знатни гранбретански фамилии. Покрай стените и входовете на галериите, в гъсти редици бяха подредени безброй гвардейци от Ордена на богомолката, вдигнали огнестрели в знак на приветствие, а доспехите им лъщяха в зелено, черно и златисто. А зад тях, като неспокойно море от най-разнообразни по форма и цветове маски и богати одежди, се тълпяха придворните. Те хвърляха любопитни погледи на влезлите Мелиадус и Хоукмун.
Редицата от войници се простираше напред, докъдето им стигаше погледа. Някъде там, в дъното на залата, почти на границата на видимостта, висеше нещо, което в първия момент Хоукмун не можа да разгледа внимателно. Той се намръщи от усилие.
— Тронният глобус — прошепна Мелиадус. — А сега, правете като мен. — Той бавно закрачи напред.
Стените на тронната зала бяха изрисувани в ярко зелено и пурпурно, а знамената бяха във всички цветове на дъгата, също както и тъканите, украшенията и скъпоценните накити, които носеха придворните. Но Хоукмун бе вперил поглед в глобуса.
Като мънички джуджета — сравнени с размерите на тронната зала — Хоукмун и Мелиадус поеха с отмерена крачка към тронния глобус, докато от съседните галерии свиреха фанфари и тромпети.
След известно време Хоукмун вече виждаше по-ясно тронния глобус и остана изумен. Глобусът бе изпълнен с млечнобяла течност, която се полюшваше унесено, почти хипнотизиращо. От време на време течността сякаш излъчваше разноцветно сияние, което ту избледняваше, ту се се появи отново. В центъра на глобуса, подобно на ембрионален зародиш, плуваше сгърченото тяло на старец, с набръчкана кожа, безпомощно поклащащи се крайници и огромна глава, от която гледаха чифт проницателни, злобни очи.