Четвърта глава
Пътуване до Медния замък
Дориан Хоукмун бе отведен в апартамента, който обитаваше след като го извадиха от катакомбите и там трябваше да чака два дни, докато най-сетне се появи барон Мелиадус, който донесе със себе си униформа от черна кожа, заедно с ботушите и ръкавиците, тежка черна пелерина с качулка, масивен двуостър меч с посребрена дръжка и черна маска-шлем, изваяна под формата на озъбена вълча паст. Дрехите и екипировката очевидно бяха изработени по подобие на тези, които носеше самият барон.
— Подготвили сме за вас подходяща история, която ще разкажете, когато се появите в Медния замък. Бил сте в плен при мен, но с помощта на неверен роб сте успели да ме упоите и да се представите за барон Мелиадус пред подчинените ми. Облечен в моите одежди сте пресякъл Гранбретан и всички провинции под неин контрол още преди Мелиадус да се възстанови от упойващото вещество. Простичките разкази винаги звучат най-правдиво, а този специално ще послужи не само да обясни как сте избягал от Гранбретан, но също и да ви издигне в очите на онези, които ме мразят.
— Разбирам — кимна Хоукмун, докато навличаше тежкия кожен мундир. — Но как ще обясня присъствието на Черната перла?
— Бил сте подложен на някакъв експеримент лично от мен, но сте избягал преди да получите сериозни увреждания. Старайте се да говорите искрено, Хоукмун, защото от това зависи животът ви. Ние ще следим внимателно реакциите на граф Медни — и най-вече на онзи жалък стихоплетец на име Боуджентъл. Макар че не ще имаме възможност да ви чуваме, не забравяйте че можем чудесно да четем по устните. При най-малкия признак на измама камъкът ще получи своя живот.
— Разбирам — повтори все така безчувствено Хоукмун.
Мелиадус го огледа намръщено.
— Няма съмнение, че ще им направи впечатление вашето странно поведение. Ако имате късмет, ще ви повярват, че се дължи на терзанията, които сте изпитали. Може дори това да събуди жалостта им.
Хоукмун кимна замислено.
Мелиадус го погледна втренчено.
— Все още нещо не ми дава мира, Хоукмун. Не съм напълно сигурен, дали не използвате някаква магия, или пък хитроумно изобретение, с чиято помощ да ни заблуждавате, но затова пък вече не се съмнявам в едно — във вашата лоялност. Благодарение на Черната перла. — Той се усмихна. — А сега, орнитоптерът вече ви очаква, за да ви откара в Дувър, на брега на морето. Подгответе се, милорд дук, да служите вярно на Гранбретан. Ако успеете, скоро отново ще бъдете господар на вашите земи.
Орнитоптерът бе кацнал на една зелена морава в близост до входа за градските катакомби. Машината се отличаваше с рядко срещана красота, оформена бе като огромен грифон, сглобен от медни, сребърни и стоманени плоскости и приклекнал на своите могъщи, подобни на тигрови лапи, докато дългите близо четиридесет фута крила бяха прибрани назад. В миниатюрната кабина зад главата на митичното същество се бе настанил пилотът, издокаран с птичата маска на Ордена на гарвана, в който членуваха всички пилоти, а облечените му в ръкавици ръце бяха положени на пулта с копчета от скъпоценни камъни.
Хоукмун, издокаран в дрехите, които му бе донесъл барон Мелиадус, се покатери уморено в кабината, настани се зад пилота и известно време се въртя, докато намери място, където да прибере своя дълъг меч. Накрая се отпусна назад, облегна се на дръжката и даде знак на пилота, че могат да потеглят. Огромните крила се разтвориха с металически звън и зашибаха равномерно въздуха със странен, вибриращ екот. Корпусът на орнитоптера потрепери и за миг машината се наклони на една страна, преди пилотът да я изправи, проклинайки звучно. Хоукмун беше чувал не един разказ за опасностите, на които са подложени тези крехки и нестабилни летателни машини и дори по време на атаката на Кьолн бе забелязал как някои от тях внезапно прибираха крилата си и политаха право към земята, очевидно изгубили контрол. Ала въпреки тези дребни неудачи, орнитоптерите представляваха едно от най-важните военни преимущества на Тъмната империя в покоряването на Европа, защото нито един от останалите народи не притежаваше подобни апарати.
Грифонът продължи да се издига право нагоре, като се тресеше неравномерно. Крилата пореха въздуха в странна пародия на птичи полет и не след дълго дори най-високите кули на Лондра останаха под краката им, а те описаха кръг и поеха на югоизток. Хоукмун дишаше тежко, несвикнал с подобна гледка.
Не измина много време и летящото чудовище проби плътният слой от облаци и слънчевите лъчи затрептяха по металните му люспи. През скъпоценните камъни, които прикриваха очите на маската, която си бе поставил Хоукмун, слънчевата светлина се разпръскваше в милиони разноцветни проблясъци. Той затвори очи.