— Точно така, графе.
— Аха… — граф Медни погледна към пода, после отново вдигна глава. — Ако ви притеснява, бих могъл да поразпитам за някоя магия, с която да я премахнем…
— Не ме притеснява — отвърна Хоукмун.
— Аха — рече отново графа и напусна стаята.
В тази нощ, Хоукмун се събуди също така внезапно, както в страноприемницата преди няколко нощи и в първия миг му се стори, че вижда някаква фигура, изправена насред спалнята — рицар в броня от мрамор и злато. Натежалите му за сън клепачи се спуснаха уморено и когато отново намери сили да ги вдигне, фигурата беше изчезнала.
А в гърдите на Хоукмун се зараждаше конфликт — може би това бе конфликт между човечността и безчовечността, може би беше конфликт между съзнанието и безсъзнанието, ако разбира се, подобен конфликт беше възможен.
Каквато и да беше истинската природа на този конфликт, нямаше никакво съмнение, че характерът на Хоукмун се променя за втори път. Това не беше характерът, който бе притежавал на бойното поле край Кьолн, нито пък странното, апатично настроение, което го бе завладяло след битката, а един съвършено нов характер, сякаш Хоукмун се раждаше отново, а душата му бе отлята по друг, напълно различен калъп.
Ала предвестниците на това раждане бяха все още слаби и недоловими, нужен бе катализатор, както и подходяща среда, в която да се извърши раждането.
Междувременно, на сутринта Хоукмун се пробуди с мисълта как да ускори отвличането на Изелда, та час по-скоро да се завърне в Гранбретан, където щяха да го освободят от бремето на Черната перла и да го изпратят в земята на неговата младост.
Когато излизаше от покоите си, пръв го срещна Боуджентъл.
Поетът-философ положи ръка на рамото му.
— Ах, милорд дук, надявах се да ми разкажете впечатленията си от Лондра. Никога не съм бил в този град, макар на младини да съм пътувал доста.
Хоукмун погледна към Боуджентъл и си помисли, че същата картина, която виждаше сега, получаваха и велможите на Гранбретан, с помощта на Черната перла. На лицето на Боуджентъл не се четеше нищо друго, освен искрено любопитство и Хоукмун реши, че този човек не таи към него никакви подозрения.
— Това е неимоверен по размери, мрачен и извисяващ се към небесата град — поде той. — Отличава се с изтънчена архитектура, да не говорим за украсата, която заслепява окото и го радва с многообразието си.
— А духът? Какъв е духът на Лондра? Какви бяха впечатленията ви в тази насока?
— Могъщество — рече Хоукмун. — Самоувереност…
— И безумие?
— Не е моя работа да определям кое е безумие и кое не, сър Боуджентъл. Може би ме намирате за странен? За човек с чудати маниери? Реакциите ми не са като на околните?
Изненадан от неочаквания поврат в разговора, Боуджентъл погледна внимателно Хоукмун.
— Ами… да, но защо питате?
— Защото намирам въпроса ви за безсмислен. Казвам ви го, без да ви обиждам… нямах ни най-малко подобно намерение — Хоукмун потърка брадичката си. — Поне аз го намирам за безсмислен.
Двамата заслизаха по стълбите към просторната гостна, където беше поднесена закуската и фон Вилач вече прехвърляше една огромна пържола от подноса в чинията си.
— Безсмислен значи — повтори замислено Боуджентъл. — Вие се питате какво е безумие — аз пък, какво е това смисъл.
— Това не зная — отвърна Хоукмун. — Зная само това, което зная.
— Изглежда изпитанията, на които ви е подложила съдбата, са ви накарали да се отдръпнете вътре в себе си — забравяйки предишните понятия за дълг и съвест — произнесе с нескрита симпатия Боуджентъл. — Мисля, че и друг път съм се сблъсквал с подобни обстоятелства. Докато се ровиш из старите книги, можеш да научиш немалко за хората, които са страдали и са губили разсъдък или способност да чувстват. Но с добра храна и приятна компания и тази болка накрая се лекува. Все пак, добре стана, че дойдохте тъкмо в Медния замък. Може би някакъв вътрешен глас ви е насочил към нас.
Хоукмун го слушаше без особен интерес, загледан в Изелда. Девойката се спусна по насрещната стълба и се усмихна на него и Боуджентъл, докато пресичаше гостната.
— Добре ли спахте, милорд дук? — попита го тя.
Но Боуджентъл го изпревари с отговора.
— Той е изстрадал много повече, отколкото предполагахме. Предполагам, че на нашия гост ще са му необходими поне седмица, или дори две, за да се възстанови напълно.
— Милорд, не бихте ли желали да ми правите компания тази сутрин? — предложи грациозно Изелда. — Бих искала да ви покажа нашата градина. Красива е дори през зимата.