— Да — кимна Хоукмун. — Наистина искам да я видя.
Боуджентъл се усмихна, разбрал че нежното сърце на девойката страда искрено заради мъките, които е трябвало да изтърпи Хоукмун. Никой, помисли си философът, не би могъл по-добре от Изелда да помогне за възстановяване наранения дух на дука.
Разхождаха се по една от терасите на градината на замъка. Наоколо имаше кипариси, цъфтящи през зимата цветя и най-различни зеленчуци. Небето беше ясно и синьо, слънцето грееше ярко и двамата не усещаха студения вятър, увити в дебелите меки кожуси. Любуваха се на сгушеното в долината градче и на покоя, който се излъчваше от него. Хоукмун стискаше лекичко ръката на Изелда, заслушан в чуруликащия й глас, а девойката не спираше, очевидно изгубила надежда да чуе дори една дума от мъжа с мрачно лице, изправил се до нея. Отпърво Черната перла в челото му малко я плашеше, но после реши, че почти не се отличава от диамантената диадема, с която понякога отмяташе косата от челото си.
Нейното нежно, моминско сърце преливаше от обич и топлина. Именно тази обич пръв бе съумял да разпали барон Мелиадус, защото чувствата винаги търсят изблик навън. И ето че сега бе готова да я предложи на този странен, на пръв оглед непохватен герой на Кьолн, надявайки се с това да излекува страшните рани в душата му.
Не след дълго откри, че на лицето му се изписваше някакво изражение само в онези случаи, когато тя споменаваше неговата родина.
— Разкажете ми за Кьолн — предложи Изелда. — Не такъв, какъвто е сега, а какъвто го помните — и какъвто може един ден да стане отново.
Думите й напомниха на Хоукмун за обещанието, което бе дал Мелиадус да му върне заграбената земя. Той откъсна поглед от момичето, скръсти ръце на гърдите и вдигна очи към небето, по което се надпреварваха гонени от вятъра облаци.
— Кьолн… — повтори тихо девойката. — Прилича ли на Камарг?
— Не… — Той насочи погледа си към покривите под тях. — Не… защото Камарг е дива земя и е била такава още от началото на времето. А в Кьолн навсякъде се виждат белези от присъствието на човека — в разораните ниви, правите канали, павираните друмища, уютните, подредени селца и чифлици. Сякаш я виждам и сега — малка провинциална страна, с охранени овце и наддали на тегло крави, със сламени купи и тучни зелени поляни из които се крият зайци и полски мишки. С грубо сковани огради и прохладни горички и виещ се над всеки комин дим. Хората там са скромни и добросърдечни и мили като малки деца. Зидовете на къщите са потъмнели от старост, а сградите са скромни също като хората, които живеят в тях. Нито едно тъмно петънце нямаше в Кьолн преди да дойде Гранбретан, като потоп от метал и огън, който ни заля от другия бряг на Рейн. Така че, Гранбретан също остави белези от присъствието на човека… но това бяха следи от меч и огън…
Той въздъхна и заговори още по-развълнувано.
— И тези следи от меч и огън изтриха белезите от плуга и браната… — той се извърна и я погледна. — От оградите сковаха бесилки и кръстове, в каналите заплуваха трупове на крави и овце и отровиха земята, камъните от зидовете на къщите се превърнаха в амуниции за катапултите, а хората можеха да избират — или да умрат, или да станат войници.
Тя положи нежната си длан на кожения му ръкав.
— Говорите така, сякаш става дума за много далечен спомен.
Лицето му отново придоби безстрастен израз и пламъчетата в очите му угаснаха.
— Така е, така е — сякаш си припомням отдавна забравен сън. Който вече не значи нищо за мен.
Но Изелда го погледна замислено, докато го водеше из градината и си рече, че най-сетне е открила начин да проникне в душата му и да му помогне.
От своя страна Хоукмун си припомни какво щеше да изгуби, ако не изпълни обещанието да отведе девойката при Тъмните господари и се зарадва на вниманието й по съвсем други причини, от тези, които тя предполагаше.
Граф Медни ги срещна в двора на замъка. Тъкмо оглеждаше един стар боен кон и разговаряше с коняря.
— Дайте му да пасе — нареди той. — Службата му свърши. — Той се обърна към дъщеря си и Хоукмун. — Сър Боуджентъл ми каза, че сте по-изтощен, отколкото си мислехме — рече той на Хоукмун. — Но искам да ви уверя, че сте добре дошъл в Медния замък и можете да останете, колкото пожелаете. Надявам се, че Изелда не ви е изтощила с приказките си.
— Не. От тях си почивам…
— Чудесно! Тази вечер ще се позабавляваме. Помолих Боуджентъл да ни прочете част от най-новата си творба. Той обеща, че ще подготви нещо леко и приятно. Надявам се да ви хареса.
Хоукмун забеляза, че докато произнасяше тези думи, графът се вгледа внимателно в лицето му, ала гласът му звучеше съвсем добросърдечно. Дали не беше прозрял истинската задача, с която Хоукмун бе дошъл тук? Графът бе известен като човек мъдър и проницателен. АЛа след като бе успял да заблуди барон Калан, защо да не се справи и с Медния граф? Хоукмун реши, че няма от какво да се бои и последва Изелда, която го поведе из замъка.