Той огледа стаята смутено. Изведнъж зад него са разнесе настойчив глас. Гласът принадлежеше на граф Медни.
— Не говорете повече. Почивайте си. Контролирайте мислите си. Поспете, ако можете.
Хоукмун не знаеше, че графът е в стаята. Ето че Изелда опря чаша в устните му. Той отпи от прохладната течност и отново се унесе.
На следващия ден треската бе изчезнала и Хоукмун се чувстваше изтощен както душевно, така и физически. Зачуди се, дали не са го упоили.
Изелда дойде в стаята, когато привършваше със закуската и го попита дали е готов да я придружи на малка разходка из градината.
Хоукмун потърка чело и усети, че Черната перла е далеч по-топла от обикновено. Той отдръпна ръка уплашено.
— Още ли се чувствате зле, милорд? — попита Изелда.
— Не… аз… — Хоукмун въздъхна. — Не зная. Чувствам се странно… никога досега не съм се чувствал така…
— Малко чист въздух ще проясни мислите ви.
Хоукмун я последва покорно в градината. Тук ухаеше приятно, слънцето грееше ярко и съвсем ясно се различаваха дори най-далечните дървета и храсти.
Изелда го докосна с ръка и чувствата в душата му се разбудиха отново. Усещането беше особено приятно, също както и хладният полъх на вятъра в лицето му и гледката на красивата градина и терасите под тях. Ала същевременно Хоукмун бе завладян от страх и недоверие — страх от Черната перла, защото той не се съмняваше, че камъкът ще го унищожи при най-малкия знак за предателство, и недоверие към граф Медни и останалите, защото Хоукмун си даваше сметка, че по някакъв начин те го мамят и вече са се досетили, че е пристигнал тук, в Медния замък, с потайни намерения. Би могъл да сграбчи момичето още сега, да открадне един бърз кон и може би дори да стигне до границата. Той извърна глава към нея.
Изелда му отвърна с нежна усмивка.
— Струва ми се, че от чистия въздух се чувствате по-добре, милорд?
Хоукмун плъзна поглед по лицето й, докато в гърдите му бушуваха противоречиви чувства.
— По-добре? — повтори пресипнало той. — По-добре ли? Не съм сигурен…
— Уморен ли сте?
— Не. — Усещаше болка в главата си и отново си спомни със страх за Черната перла. Той посегна и сграбчи момичето за ръката.
Тя отдаде жеста на слабостта му, защото протегна другата си ръка и го прегърна, сякаш да го подкрепи. Хоукмун усети, че е на предела на силите си и не може да предприеме нищо.
— Колко сте мила — промърмори той.
— А вие сте странен — отвърна тя, но толкова тихо, че Хоукмун едва я чу. — Струва ми се, че сте нещастен.
— Да… — Той се отдръпна от нея и направи няколко крачки към края на терасата. Знаеха ли Господарите на Гранбретан какво става в душата му? Едва ли. Ала не беше изключено да подозират нещо и всеки момент можеха да възвърнат живота на Черната перла. Той пое с пълни гърди студения въздух, разкърши рамене и изведнъж си спомни гласа на граф Медни, който бе чул предната нощ. „Контролирай мислите си“ — го бе посъветвал графът.
Болката в главата му нарастваше. Той се обърна.
— Мисля, че ще е най-добре да се връщаме в замъка — каза Хоукмун на Изелда. Тя кимна, отново го хвана за ръката и двамата поеха по обратния път.
Когато влязоха в гостната, насреща им се изправи граф Медни. На лицето му беше изписана загриженост и нищо не говореше за тревожната настойчивост, с която се бе обърнал предната вечер към Хоукмун. Дориан се зачуди дали не бе сънувал тази сцена или граф Медни наистина бе прозрял предназначението на Черната перла и се държеше по този начин с цел да заблуди Тъмните господари, които дори в този момент следяха всичко от лабораторията в Лондра.
— Нашият дук не се чувства съвсем добре — обяви Изелда.
— Това ме натъжава — отвърна граф Медни. — Мога ли да ви помогна с нещо, милорд?
— Не — отвърна дрезгаво Хоукмун. — Не… благодаря ви.
Той се отправи към стълбите, като се стараеше да не показва слабост. Изелда го придружи, подкрепяйки го за ръката, докато стигнаха покоите му. На вратата той се спря и я погледна. Очите й го гледаха с безмерно състрадание, тя вдигна нежната си ръка и го докосна по челото. От допира тялото му потрепери и той изстена. Миг по-късно Изелда се извърна и затича надолу по-стълбите.
Хоукмун влезе в спалнята и се хвърли на леглото, дишайки тежко, а мускулите му се напрягаха неконтролирано. Питаше се отчаяно какво става с него и каква е причината за растящата болка в главата му. Измина доста време преди отново да заспи.
Събуди се късно следобед, съвсем отпаднал. Болката в главата му почти бе изчезнала, до леглото седеше Боуджентъл, а на масата бе поставена купа с пресни плодове.
— Май сгреших, като обявих, че треската ви е напуснала — заговори той.