— Вероятно ще изпратят орнитоптери пред себе си — каза Хоукмун. — Тогава какво ще правим?
— Ще вдигнем въздушни патрули, за да ги засечем отдалече — изсумтя фон Вилач. — Дори и да не успеят да се справят с тях, кулите ще ги спрат.
— Армията, с която разполагате, е доста малобройна — рече Хоукмун. — Ето защо, ще трябва да разчитате почти изцяло на тези кули и да водите предимно отбранителен бой.
— Точно това искаме — отвърна граф Медни. — Ще ги чакаме на границата. Между кулите ще разположим пехотата, а за връзка ще използваме хелиографи.
— Целта е само да спрем атаката им — каза Боуджентъл, но в гласа му се долови сарказъм. — Нямаме никакво намерение да ги разгромяваме.
Графът го погледна и се намръщи.
— Имаш право, Боуджентъл. Глупаво ще е, ако се опитаме да ги нападнем — силите ни са нищожни, сравнени с техните. Ако искаме да оцелеем, трябва да разчитаме на кулите и да покажем на краля-император и неговите верни слуги, че сме готови на всичко — и да се бием и да се отбраняваме — на атаки по въздух, суша и вода. Но да изпращаме войски отвъд нашите граници е истинско безумие.
— А вие, приятелю Хоукмун, какво ще кажете? — попита Боуджентъл. — Имате богат опит в сражения с Тъмната империя.
Хоукмун изучава известно време замислено картата.
— Тактиката, която предлага граф Медни ми се струва разумна. От собствен опит знам, че да се влиза в открит двубой със силите на Гранбретан е безсмислено. Но мисля си, че значително ще наклоним везните в наша полза, ако ние изберем мястото на бойното поле. Къде защитата ни е най-силна?
Фон Вилач посочи района на югоизток от Рона.
— Ето тук кулите са разположени нагъсто и между тях има възвишения, на които можем да окопаем армията. А същевременно противникът ще бъде разположен в ниското, където има тресавища и движението му ще бъде затруднено. — Той сви рамене. — Но какъв смисъл да се отдаваме на подобни надежди? Те ще изберат мястото на битката, а не ние.
— Освен, ако не ги принудим да отидат там — рече Хоукмун.
— Да ги принудим ли? И как — на върха на ножовете? — усмихна се граф Медни.
— Аз ще го направя — заяви Хоукмун. — Дайте ми стотина опитни конници — няма да влизам в бой с тях, само ще ги хапя по фланговете и лекичко ще ги насочвам в желаната посока. Ако имаме късмет, ще ги отведем на това място, както ловните кучета отвеждат биковете под стрелите ви. А същевременно ще ги държим постоянно под око и ще ви изпращаме сведения за точното им местонахождение и темповете на придвижване.
Граф Медни засука мустак и погледна Хоукмун с уважение.
— Тази тактика по ми пасва на сърцето. Май наистина съм станал твърде предпазлив с възрастта. Ако бях по-млад, сигурно щях да предложа нещо подобно. Ако имаме късмет, млади ми Хоукмун, може наистина да успеем.
Фон Вилач се изкашля многозначително.
— Да, късмет и търпение. Осъзнаваш ли с какво се захващаш, синко? Няма да имаш време да мигнеш, постоянно ще трябва да си нащрек. Задачата ти е доста рискована. Ще ти стигнат ли силите? А и войниците — ще издържат ли? Освен това, не бива да забравяме за опасността от летящите машини…
— Единствено ще си отваряме очите за техните съгледвачи — рече Хоукмун — и ще гледаме да ги удряме, преди да са вдигнали орнитоптерите във въздуха. Хората ви познават добре местността и ще знаят къде да се крием.
Боуджентъл прехапа устни.
— Има още нещо. Те се придържат към реката, защото по нея получават своите припаси. Използват салове, за да прекарват провизии, впрегатен добитък, обсадни машини, орнитоптери — и благодарение на това се придвижват доста бързо. Но какво ще стане, ако ги откъснем от саловете?
Хоукмун помисли за миг, после се усмихна.
— Отговорът на този въпрос не е труден. Слушайте…
На следващия ден, Дориан Хоукмун излезе на разходка из близките тресавища, а до него яздеше лейди Изелда. Откакто се бе възстановил, двамата прекарваха все повече време заедно и Дориан чувстваше дълбока привързаност към девойката, макар че избягваше да го показва открито. На свой ред, тя също бе щастлива да е близо до него, ала все по-често се замисляше за чувствата, които ги свързваха. Изелда не знаеше, че от всичко на света, най-много Дориан би желал едно — да разкрие пред нея сърцето си. Но същевременно той полагаше неимоверни усилия да сдържа страстта си и съсредоточаваше вниманието си в непрестанни грижи за нея. Защото знаеше, че всеки миг, нощем или денем, сутрин или вечер, той можеше да се превърне в обезумяло същество, забравило всичко човешко. Живееше с постоянното съзнание, че не е далеч оня час, когато силата на Черната перла ще разкъса невидимите окови, поставени й от граф Медни и малко след това Господарите на Гранбретан ще възвърнат на камъка пълния му живот и той ще погълне ума му.