Ето защо, Хоукмун не смееше да признае на Изелда, че я обича и че именно тази любов бе първопричината неговият вътрешен ум да излезе от парализата, в която бе изпаднал и че заради тази любов граф Медни бе пощадил живота му.
Що се отнася до Изелда, тя бе твърде срамежлива, за да признае чувствата си.
Двамата яздеха сред тресавищата, а вятърът шибаше лицата им, плющеше в плащовете им и ги караше да пришпорват конете по тесните пътеки сред лагуните и речните ръкави, докато наблизо се надигаха патици с уплашени крясъци, втурваха се табуни с диви коне, или страхливо ревяха блатни биволи. Те препускаха по дългите, безлюдни брегове, върху които яростно се стоварваше прибоят, вдигаха солени пръски сред плитките вълни, летяха между сенките на стражевите кули, смееха се на ниските облаци, докато конете ровеха с копита пясъка, и накрая спряха, за да се полюбуват на морето и да се заслушат в песента на мистрала.
— Боуджентъл ми каза, че утре тръгваш — извика Изелда над рева на вятъра.
— Да. Утре. — Той я погледна за миг с натъжени очи, сетне извърна глава. — Утре. Но скоро ще се върна.
— Пази се, Дориан.
Той се засмя окуражително.
— Не ми е писано, струва ми се, да умра от ръката на гранбретанец. Ако беше така, досега да съм умрял десет пъти.
Тя понечи да отвърне, но вятърът изрева оглушително и откъсна думите от устата й, а един кичур закри очите й. Дориан протегна ръка и го отметна, докосвайки нежната й кожа и изведнъж почувства непреодолимо желание да я прегърне и да спре дъха й с устните си. Тя вдигна ръка и задържа неговата до лицето си, но Дориан се отдръпна, пришпори коня и го насочи далеч от брега, към Медния замък.
Облаци препускаха по небето, над превитите от вятъра тръстики и набраздените езера и лагуни. Заваля слаб дъжд, толкова лек, че дори не измокри раменете им. Двамата яздеха бавно, всеки потънал в мислите си.
Облечен в метална ризница от главата до петите, със стоманен шлем на главата, предпазващ лицето и носа, запасал огромен меч под мишница и с щит без изрисуван на него герб Дориан Хоукмун вдигна ръка и даде знак на хората си да спрат. Всички бяха въоръжени до зъби — лъкове и стрели, прашки, огнестрели тук-там, бойни секири, копия — всичко, което можеше да се хвърля или да убива от разстояние. Прашките бяха най-честото оръжие — привързани за седлата, за дръжките на мечовете, за издатини по ризниците, затъкнати в пояса или преметнати през рамо.
Хоукмун слезе от коня и последва съгледвача до върха на хълма, а като наближиха двамата се приведоха и започнаха да се прокрадват нагоре предпазливо.
Когато стигна билото, Хоукмун легна, припълзя напред и надникна в долината под него, където реката правеше широк завой. За първи път виждаше пълната мощ на Гранбретан.
Беше като чудовищен по размери легион от ада, който бавно пълзеше на юг — с отмерена стъпка крачеха пехотните дружини, на които не се виждаше краят, отстрани препускаха ескадроните на кавалерията и всички войници носеха маски с изображения на най-различни зверове, сякаш цялото животинско царство се бе вдигнало срещу Камарг. Знамена плющяха на щръкналите нагоре пики, тук-там се виждаха и излети от желязо гербове. Най-ярко беше знамето на Асровак Микосеваар, върху което бе изрисуван зловещо ухилен скелет с кацнал на рамото лешояд, а отдолу бе изписано „СМЪРТ ВМЕСТО ЖИВОТ!“ Дребничкият конник, който се поклащаше в седлото близо до това знаме вероятно бе самият Асровак Микосеваар. Двамата с барон Мелиадус се славеха като най-зловещите сред военачалниците на Гранбретан. Още по-нататък се виждаше котешкият герб на дук Вендел, Гранд констебъл на Ордена, чернееше знамето с изрисуваната гигантска муха на лорд Джарак Нанкенсеен, а назад се виждаха още стотици знамена на най-различни ордени. Мяркаше се също и знака на богомолката, макар самият Гранд констебъл на този орден да отсъстваше — защото това бе кралят-император Хуон. Най-отпред естествено яздеше Мелиадус, с неизменната вълча маска на лицето, знамето на неговия орден бе забито в седлото му и дори бронята, в която бе облечен конят му бе оформена отпред така, че да прилича на раззината вълча паст.
Земята се тресеше, дори на такова разстояние, от тропота на безбройните копита, а въздухът бе изпълнен със звънтежа на оръжията и миризмата на пот от животните.
Хоукмун твърде бързо изгуби интерес към армията. Вместо това, той съсредоточи вниманието си към реката отвъд човешката лавина, из която се носеха многобройни салове и баржи, на места толкова нагъсто, че водата под тях се губеше от погледа. Той се усмихна и прошепна на съгледвача до него: — Напълно съвпада с плановете ни, нали виждаш? Събрали са наблизо всички речни съдове. Ела, ще заобиколим отдалече армията и ще минем зад нея.