Още четири отряда трябваше да изпрати Мелиадус до разрушения бент, всеки по-голям и по-добре въоръжен от предишния. И всеки от тези отреди бе разпръскван и унищожаван от конницата на Хоукмун, чиито сили почти не бяха намалели — от двеста конника в началото на операцията, той все още разполагаше със сто и петдесет след тези неочаквани набези и беше готов да изпълни втората част от предварителния замисъл — да подкара цялата могъща гранбретанска армия, подсилена от бойни машини и обози с провизии към югоизточната граница на Камарг.
Хоукмун никога не нападаше денем, когато в небето кръжаха орнитоптери, а предпочиташе нощните набези. Неговите огнестрелци изгаряха палатки заедно с обитателите им, арбалетчиците безшумно поваляха стражите, назначени да охраняват лагерите, а всички наказателни отреди, които Мелиадус изпращаше денем, за да търсят скривалищата на досадния противник, или се връщаха с празни ръце, или срещаха своята гибел. Остриетата на сабите почти нямаха време за да изсъхнат, секирите затъпяваха и се нащърбяваха от страховитите удари, а тежките камаргски копия скоро бяха на привършване сред копиеносците. Лицата на хората от отреда на Хоукмун имаха измъчен вид, очите им горяха от умора и недоспиване, налагаше се непрестанно да сменят скривалищата си и да бдят за дебнещите във въздуха орнитоптери. Ала пътят покрай реката бе осеян с трупове на гранбретанци — и това бе същият този път, по който трябваше да се движи противникът според замисъла.
Както предчувстваше Хоукмун Мелиадус бързо се отказа да преследва малочисления партизански отред. Нетърпението да стигне и нахлуе в Камарг бе по-силно дори от омразата към Хоукмун и несъмнено той смяташе, че веднъж разправи ли се с Камарг, няма да е никак трудно да смачка Хоукмун.
Един единствен път двамата бяха достатъчно близо за да се срещнат — при поредния набег срещу лагера, докато Хоукмун препускаше сред палатките, посичайки въжетата им и вече се готвеше да насочи отряда към хълмовете, защото зората наближаваше. В този момент Мелиадус изскочи неочаквано, яхнал коня си, предвождайки малък отряд бронирани рицари с вълчи маски, зърна Хоукмун, който посичаше неколцина изскочили от повалената палатка войници и се нахвърли върху него.
Хоукмун вдигна глава, успя да завърти сабята навреме, за да отбие удара на Мелиадус, усмихна се мрачно и напъвайки мишци, избута острието му назад.
Мелиадус изсумтя ядно, ала въпреки всички усилия Хоукмун продължаваше да извива ръката му надолу.
— Искрени благодарности, барон Мелиадус… — каза Хоукмун. — Изглежда съм възстановил силите си напълно, благодарение на грижите, които полагахте за мен в Лондра…
— Стига, Хоукмун — отвърна тихо Мелиадус, но гласът му трептеше от гняв — не зная как си се освободил от мощта на Черната перла, но кълна се, че ще те чакат хилядократно по-страшни мъки веднага щом превзема Камарг и ти отново станеш мой пленник.
Неочаквано Хоукмун промуши острието си под медния предпазител на меча на Мелиадус, завъртя го и оръжието на неговия противник отлетя встрани. Той вдигна повторно сабята, за да нанесе удар, ала в същия миг забеляза, че прииждат още много гранбретанци и се готвят да ги обкръжат.
— Време е да си тръгвам, бароне. Съжалявам. Но ще запомня обещанието ти — когато ти станеш мой пленник!
Той изви коня встрани, изсмя се гръмогласно и поведе хората си сред обхванатия от паника лагер. А Мелиадус скочи от седлото и се наведе да вдигне избитата сабя.
— След него! — крещеше той свирепо. — Да ми падне само, ще го накарам да пълзи в краката ми!
Най-сетне дойде денят, когато Хоукмун и хората му обърнаха гръб на армията на Мелиадус и препуснаха сред тресавищата и блатата към хълмовете, на които граф Медни и Леополд фон Вилач бяха строили войската.
Конят на Хоукмун изкачи пъргаво склона и приближи самотната фигура на граф Медни, а лицето на графа се озари от радост и топлина, когато забеляза приближаващия се млад благородник.
— Радвам се, че ви оставих да живеете, милорд дук на Кьолн — произнесе шеговито той. — Научих, че сте изпълнили всичко според плана и дори, че отрядът ви е понесъл минимални загуби. Да си призная, не съм сигурен, дали щях да се справя по-добре от вас, ако бях млад.
— Благодаря ви, графе. А сега, време е да се готвим за бой. Барон Мелиадус е само на половин ден път зад нас.
От мястото, където се намираха, се виждаше съвсем ясно цялата камаргска армия, построена зад билото, с изтеглена напред пехота.
Не повече от няколко хиляди души броеше тази армия — капка, в сравнение с океана, който се готвеше да ги помете. Съотношението на силите вероятно надвишаваше десет, дори двадесет към едно.