След като набраха височина птиците изведнъж се озоваха в по-добра позиция, ала все още не беше за вярване, че ще могат да се справят с металните машини, колкото и тромави да изглеждаха последните. Дълги огнени езици, почти незабележими от това разстояние, удариха в страните на орнитоптерите, а един от пилотите изглежда бе убит на място, защото изпадна от кабината. Лишеният от управления орнитоптер удари още няколко пъти с крила, сетне ги сви назад, понесе се като хищна птица надолу и заби металния си клюн в недалечното мочурище. В същия миг Хоукмун забеляза, че един от орнитоптерите стреля със своя сдвоен тежкокалибрен огнестрел по близкото фламинго и неговия ездач, птицата подскочи с болезнен вик, преобърна се и тупна на земята сред облак от розова перушина. Въздухът се изпълни с пламъци, шум от от крилата на машините, но граф Медни съсредоточи вниманието си върху вражеската кавалерия, която се носеше в атака към хълма.
Графът отпърво не помръдваше, а продължаваше да следи отсъствуващо лавината от коне и метал, която летеше право към него. После внезапно вдигна сабята си и извика:
— На кулите — огън!
Дулата на странните, никому непознати оръжия, се насочиха към приближаващата конница и изведнъж се разнесе някакъв пронизителен звук, от който Хоукмун си помисли, че ще му се разцепи черепа, ала още по-голяма бе изненадата му, когато откри, че от оръдията не излизаше нищо. Едва тогава забеляза, че конницата отстъпва, но не в реда, в който бе приближила хълма. Конете препускаха назад в безпорядък, с широко отворени очи, а от ноздрите им капеше пяна. Много от ездачите бяха изпадали от седлата си и пълзяха из калта, подхлъзваха се или се опитваха да спрат бясно препускащите животни.
Графът се извърна към Хоукмун.
— Това оръжие създава невидими трептения, подобни на онези, чрез които се пренася звука. За разлика от теб, конете долу изпитаха пълната му мощ.
— Сега ли ще ги нападнем? — попита Хоукмун.
— Не — не е необходимо. Почакай, овладей нетърпението си.
Много от конете лежаха безжизнени.
— За съжаление, звукът накрая ги убива — добави граф Медни.
Не след дълго почти всички животни се въргаляха в калта, докато ездачите им избягаха назад, към твърдата почва и се заоглеждаха несигурно.
А над главите им розовите птици кръжаха грациозно около орнитоптерите, компенсирайки с бързина недостига на огнева мощ и сила. Но и много от тях бяха свалени — повече, отколкото имаше свалени орнитоптери, докато останалите продължаваха да подрънкват злобно с крилата си, а двигателите им бръмчаха пронизително.
Върху близките кули се посипа дъжд от едри камъни.
— Докарали са обсадните машини — стрелят с катапулти — изръмжа фон Вилач. — Не е ли време…
— Търпение — прекъсна го безгрижно граф Медни.
Изведнъж ги заля огромна гореща вълна и те забелязаха ослепителен огнен поток, който се блъсна в стените на близката кула.
— Огнестрелно оръдие — извика Хоукмун и посочи с ръка. — Толкова голямо не бях виждал. Ще избият всички ни!
Графът пришпори коня си право към обстрелваната кула. Останалите видяха, че скача от седлото и влиза в сградата, която изглеждаше обречена. Само след минута кулата започна да се върти около оста си, все по-бързо и по-бързо и Хоукмун изненадано осъзна, че тя потъва в земята, а огнените стълбове вече преминават над нея без да я засегнат. Оръдието се насочи към следващата кула и в същия миг тя започна да се върти като предишната и да потъва в земята, докато междувременно първата кула изскочи наново, спря въртенето си и откри огън по оръдието с помощта на някакво странно оръжие, монтирано между бойниците. Дулото му блестеше в зелено и пурпурно и отпред се разтваряше като фуния. Един след друг от него излетяха няколко кълбовидни предмети и тупнаха недалеч от огнестрелното оръдие. Хоукмун ги различаваше съвсем ясно — търкаляха се почти под краката на инженерите, които притичваха около оръдието. После вниманието му се отклони за малко към един разбил се наблизо орнитоптер, трясъкът от който накара конете да подскочат уплашено и всички побързаха да се отдалечат от мястото на катастрофата, преди енергозахранващия резервоар да е избухнал. Фон Вилач яздеше успоредно с него.
— Какви са тези неща? — попита Хоукмун, но Вилач само поклати глава и изглеждаше не по-малко объркан от своя събеседник.
Хоукмун се озърна и забеляза, че блестящите сфери бяха престанали да се търкалят, а от дулото на оръдието вече не излизаше огън. Видя също така, че хората, наобиколили оръдието, не помръдваха. За негова изненада те сякаш бяха замръзнали в най-различни пози. А междувременно странното оръжие продължаваше да бълва блестящи сфери, които падаха край катапултите и останалите бойни машини. Не след дълго всички екипажи замръзнаха по местата си, подобно на персонала край оръдието и дъждът от камъни около кулите секна.