В това време графът напусна кулата, в която бе влязъл, и се приближи към тях. На лицето му грееше доволна усмивка.
— Имаме още какво да покажем на тези глупаци — рече той.
— Но ще могат ли оръжията ни да се справят с такава огромна маса? — попита Хоукмун, забелязал, че противниковата пехота бе преминала в настъпление и редиците й бяха толкова многобройни, че на пръв поглед никакво изобретение не би могло да ги спре.
— Ще видим — рече загадъчно граф Медни и даде знак към близката кула. Небето над тях бе почерняло от птици и летящи машини, а от време на време го прорязваха кървавочервените дири на огнестрелите, сипеха се метални парчета или обгоряла перушина. Невъзможно бе да се определи коя страна ще надделее.
Пехотата бе само на стотина крачки от тях, когато граф Медни размаха сабята си към една от бойниците на кулата и всички оръжия с фуниевидни дула се насочиха към настъпващите гранбретанци. Върху войниците се посипаха стъклени сфери, които проблясваха със синкава светлина на слънцето. Хоукмун забеляза, че първите редици се разкъсаха, войниците дърпаха ужасено маските си, блъскаха се или тичаха като обезумели.
— Какво означава това? — попита изумено Хоукмун.
— Сферите съдържат халюциногенен газ — обясни графът. — Който ги кара да виждат какви ли не кошмарни картини. — Той се надигна в седлото и даде нов знак, този път към строените зад склона войски. Търпеливо очакващите реда си отреди поеха напред.
От задните редове на противниковата пехота полетяха стрели, а няколко огнестрели откриха безпорядъчна стрелба. Арбалетчиците на графа отвърнаха с дъжд от стрели, а огнестрелците не останаха по-назад. Ала противникът не спираше стрелбата, стрелите му се блъскаха в броните на камаргците и неколцина от тях паднаха. Други пък бяха поразени от огнестрелите. В настъпилия хаос, сред покритото с облаци дим и стрели бойно поле, армията на Гранбретан постепенно премина в настъпление, въпреки че редовете й бяха разпокъсани от многобройните загуби. Войниците забавиха ход едва, когато стигнаха мочурищата, задръстени от труповете на животни и хора, но отзад дотичаха стотниците и ги подканяха да продължават напред.
Графът нареди на своя вестител да излезе пред настъпващите редици и да развее знамето с неговия личен герб — червена рицарска ръкавица на бял фон.
Тримата прочути войни изчакаха, докато настъпващия противник преодоля мочурището и се заизкачва по отсамния бряг, сред калта и труповете на коне, опитвайки се да стигне основата на хълма, където го очакваха, строени в боен ред, силите на Камарг.
Хоукмун зърна Мелиадус, а недалеч от него разпозна и лешоядната маска на Асровак Микосеваар — огромният московец бе слязъл от коня си и предвождаше своя легион от лешояди пеш. Той бе сред първите, които изкачиха близкия бряг.
Хоукмун побутна коня си и го насочи така, че да се изпречи на пътя на приближаващия се Микосеваар.
Мъжът изрева тържествуващо зад животинската маска и го посочи с ръка.
— Аха! Хоукмун! Кучето, което от известно време ни досажда! Я да видим сега, бива ли те в честен двубой, предателю!
— Не ме наричай „предател“, трупоядецо! — отвърна гневно Хоукмун.
Микосеваар сграбчи своята грамадна бойна секира, изрева наново и се затича към Хоукмун, който на свой ред бе скочил от коня и вдигнал пред себе си щита и сабята, се готвеше да се защитава.
Тежката желязна секира се стовари върху щита и Хоукмун отстъпи крачка назад под страшния удар. При следващия удар горният край на щита се разцепи. Хоукмун замахна със сабята и острието отскочи звънко от металния нагръдник на Микосеваар, а наоколо се посипаха искри. И двамата мъже не отстъпваха назад, отвръщаха с удар на всеки удар, а около тях се разгоря яростна битка. Хоукмун се огледа за миг, колкото да забележи, че фон Вилач се биеше с Мигел Холст, Архидук на Лондра — и двамата си пасваха както по сила, така и по възраст, а графът все още си пробиваше път сред противниковите войници, опитвайки се да се добере до Мелиадус, който наблюдаваше боя от разстояние.
Разположени на по-високата част на хълма, камаргците все още удържаха напъна на противника, без редиците им да се огънат дори за миг.
Щита на Хоукмун скоро вече беше напълно безполезен. Той го запрати встрани, сграбчи дръжката на сабята с две ръце и отби поредния удар на Микосеваар. Двамата войни пъшкаха от върховно усилие и внимателно пристъпваха по калната хлъзгава почва на хълма, като едновременно нанасяха удари и се опитваха да запазят равновесие — ту удряха ниско долу в краката, ту се целеха в страните или гърдите на противника.