— Гледам, че се справя добре — усмихна се на свой ред той. — Не само задържахме позицията, но можем и да преминем в атака — стига графът да заповяда. Струва ми се, че водачите на гранбретанците са си глътнали езиците и мислят само за отстъпление. Ударим ли ги сега — ще им помогнем да вземат по-скоро това решение.
Фон Вилач кимна.
— Ще изпратя вестоносец до графа. Той трябва да заповяда.
Той повика един конник и му прошепна нещо. Конникът препусна надолу по хълма, към струпаните войници. Хоукмун го проследи с поглед, видя, че конникът спира до графа, сетне прославеният войн вдигна глава, помаха им и се насочи към тях.
Изминаха близо десет минути, преди да си пробие път до двамата.
— Трябва да съм убил най-малко петима рицари — рече той. — Но Мелиадус ми се изплъзна.
Хоукмун сподели отново онова, което вече бе казал на фон Вилач, графът се съгласи с неговия план и не след дълго камаргската пехота закрачи напред, изтласквайки гранбретанците надолу по хълма.
Хоукмун взе един отпочинал кон и лично поведе настъплението, като сечеше безпощадно глави и ръце, пронизваше гърди, а цялото му тяло бе опръскано във вражеска кръв. Ризницата му бе така разкъсана, че всеки миг щеше да падне. Гърдите му бяха покрити с рани и ожулвания, едната му ръка бе посечена и кървеше, краката го боляха нетърпимо, но той не обръщаше внимание на всичко това, завладян от желанието да убива.
В един по-спокоен миг яздещият до него фон Вилач намери време да подхвърли:
— Май си решил да ги изтребиш до крак, синко.
— Няма да се спра, дори ако долината бъде залята от кръвта на гранбретанците — отвърна мрачно Хоукмун. — Няма да се спра, дори ако трябва да унищожа всичко живо в Гранбретан.
— Твоята кръвожадност може да се равнява с тяхната — каза иронично фон Вилач.
— По-голяма е — възрази Хоукмун, — защото те го правят за забавление.
Най-сетне, изглежда убеден от настойчивите си командири, Мелиадус даде така желания сигнал за отстъпление и оцелелите се втурнаха назад.
Хоукмун посече няколко воина, захвърлили оръжието си и опитващи да се предадат.
— Не ми трябват живи гранбретанци — рече той, преди да довърши последният от тях, млад войни, свалил маската си и просещ пощада.
Но накрая дори нескончаемата жажда за мъст на Хоукмун изглежда се поуталожи, той изви коня и препусна към граф Медни и фон Вилач, спря до тях и проследи с поглед отстъпващите в нестройни редици гранбретанци.
Стори му се за миг, че някъде от недрата на разгромената армия се надига яростен вик и като че ли гласът принадлежеше на самия Мелиадус, което го накара да се усмихне.
— Сигурен съм, че скоро пак ще се срещнем с Мелиадус — подхвърли той. Графът кимна в знак на съгласие. — Днес той научи, че Камарг не може да бъде победен от армията му, а вече знае, че сме твърде умни, за да ни измами с предателство, но вероятно ще намери друг начин. Няма да мине много време и всички земи около Камарг ще паднат в ръцете на Тъмната империя и тогава ще трябва непрестанно да бъдем нащрек.
Тази нощ, след като се върнаха в Медния замък, Боуджентъл заговори на графа.
— Надявам се, сега вече разбираш, че Гранбретан е земя на безумци — тя е като цирей, готов да зарази историята и да промени хода й така, че рано или късно да погуби човешкия род и не само него, но и всички разумни и интелигентни същества във вселената.
Граф Медни се усмихна.
— Малко преувеличаваш, Боуджентъл. Откъде знаеш?
— Защото само аз съм в състояние да разбера силите, които пораждат онова, което наричаме съдба. Пак ще повторя, графе, Тъмната империя ще зарази цялата вселена с отровата си, ако не бъде спряна на тази планета — и още по-точно на този континент.
Хоукмун бе седнал на креслото, изпънал напред изнурените си нозе.
— Да си призная, сър Боуджентъл, — каза той — не съм кой знае какъв познавач на философските принципи, върху които градите вярата си. Но инстинктивно чувствам, че сте прав. Повечето от нас смятат, че Тъмната империя е като останалите немалко на брой раси, решили в различни моменти от нашето минало, че са богоизбрани да управляват света. Но аз мисля, че има разлика. Не забравяйте, графе, че имах възможността да прекарам известно време в Лондра и да се запозная с немалко от техните екстравагантни и перверзни прояви на безумие. Вие познавате само армията им, която подобно на всички армии, се бие свирепо и желае победа, използвайки обичайната тактика, защото тя е най-добрата. Но аз лично не намирам нищо обичайно в поведението на краля-император, този безсмъртен труп, затворен в своя тронен глобус, нищо обичайно няма и в начина, по който тези хора общуват помежду си, дори ако щете в настроението, което цари в онзи злокобен град…