Мъжът отвърна с нисък, лаконичен глас.
— Че си Хоукмун, виждам. Но без владение, а? Гранбретан взе твоя Кьолн, нали?
— Така е…
— Значи и двамата сме прокудени. Аз — от твоите предци, а ти — от нашествениците.
— И така да е, но аз все още съм последният от рода и твой законен господар. — Очите на Хоукмун гледаха твърдо непроницаемата маска.
— Господар, значи? Не изгубих ли тази чест, когато бях прогонен в пущинака от дук Дитрих?
— Не съвсем, както и сам знаеш. Нито един поданик на Кьолн не може да не се подчини на волята на своя принц.
— Не може ли? — изсмя се тихо Агоносвос. — Не може ли?
Хоукмун понечи да се обърне, но Агоносвос вдигна своята костелива, бледа като смъртта десница.
— Почакай. Обидих те и трябва да ти поискам прошка. Как мога да ти услужа?
— Значи признаваш верността си пред мен?
— Признавам само, че се държах грубо. Имаш уморен вид. Ей сега ще спра кервана, за да се качиш при мен. А твоят слуга?
— Не ми е слуга, приятел. Оладан от Българските планини.
— Приятел, а? И не е от твоята раса? Нищо, нека дойде и той.
Агоносвос се показа от фургона и извика на хората си да спрат. Мъжете мигом послушаха заповедта му и се изправиха запъхтени, с лъщящи от пот, все така отчаяни лица.
— Какво ще кажеш за сбирката ми? — попита го Агоносвос, след като Хоукмун слезе от козела и се покатери в тъмния фургон. — Навремето се забавлявах от подобни чудачества, но сега ги карам да се претрепват от работа, за да оправдаят глупавото си съществуване. Имам най-малко по един от всеки вид. — Той погледна Оладан. — Включително и като твоя. Някои дори сам съм ги кръстосвал.
Оладан пристъпи смутено от крак на крак. Вътре във фургона бе неочаквано топло, въпреки че не се виждаше никаква печка, нито какъвто или да било друг подгряващ уред. Агоносвос им наля вино от една синя кратуна. Виното също като кратуната бе синьо на цвят. Древният изгнаник от Кьолн все още носеше своя черен, безизразен шлем, през който към Хоукмун пресметливо надничаха чифт черни, подигравателни очи.
Хоукмун полагаше неимоверни усилия да си придаде съвсем здрав вид, но нямаше съмнение, че Агоносвос бе прозрял истината, защото докато подаваше бокала с вино, той каза:
— От това ще се почувстваш по-добре, милорд.
И наистина, виното имаше определен живителен ефект и болката в главата му скоро се стопи. Агоносвос го запита как е стигнал до този затънтен край и Хоукмун се принуди да му разкаже в общи линии своята история.
— И така, — приключи Агоносвос — ти се нуждаеш от моята помощ? И изтъкваш, че съм длъжен, според някакво си древно правило. Е, ще помисля върху това. А междувременно, ще ви отредя един фургон, където да си отдъхнете. Утре заранта ще обсъдим въпроса.
Хоукмун и Оладан не заспаха толкова бързо, колкото очакваха. Настанени сред коприните и кожите, които им бе дал Агоносвос, те си шушукаха тихо за магьосника.
— Прилича ми малко на онези магьосници от Тъмната империя, за които си ми разказвал — рече Оладан. — Май ни мисли злото. Може би иска да си отмъсти заради несправедливото решение на твоя прадядо — или пък ме е харесал за сбирката си. — Той потрепери при тези думи.
— Мда — промърмори замислено Хоукмун. — Глупаво ще е обаче, да го ядосваме без някаква причина. Може да ни бъде полезен. Хайде да спим.
— Да спим, но нащрек — предупреди го Оладан.
Но Хоукмун заспа дълбоко, а когато се събуди, установи, че е завързан със здрави кожени ремъци, осукани многократни около тялото му и яко пристегнати. Той напъна безпомощно мишци, вдигна глава и втренчи поглед в загадъчния шлем, скриващ лицето на неговия безсмъртен сънародник. Едва сега Агоносвос се засмя тихо.
— Ти ме познаваш, последни от рода Хоукмун — но не знаеш достатъчно. Нямаш представа дори, че немалка част от живота си съм прекарал в Лондра, където съм учил Господарите на Гранбретан на моите тайни умения. Не отскоро съм верен съюзник на Тъмната империя. Барон Мелиадус ми разказа за теб, последния път, когато се видяхме. Ще ми даде всичко, каквото пожелая, ако те доставя жив.
— А къде е моят другар?
— Онзи космат нещастник? Потъна в нощна още щом чу, че се приближаваме. Всички те са съвсем еднакви, тези хора-чудовища — на вид покорни, но не разчитай много на тях в беда.
— Значи, намислил си да ме отведеш при барон Мелиадус?
— Чу съвсем ясно какво съм намислил. Точно там ще те водя. Ще зарежа този проклет керван, и без това няма да стигне далеч, докато се върна. А ние с теб ще се поразходим с моите жребци ветрогонци, които пазя тъкмо за подобни случаи. Вече изпратих вестоносец, за да разкаже на барона за успешния ми улов. Хайде, вдигайте го!