Почти веднага съгледаха къщата с изрисуваните по нея зодиакални знаци. Хоукмун спря пред портата и я удари няколко пъти с дръжката на сабята. Главата отново започваше да го боли нетърпимо и той чувстваше инстинктивно, че заклинанието на граф Медни няма да държи още дълго в окови живота на Черната перла. Знаеше, че не бива да влиза с толкова шум в дома на магьосника, но нямаше време за излишни любезности, а и войниците на империята щъкаха навсякъде по околните улици. Над главите им прелетяха два черни прилепа, дирейки жертви.
Най-сетне портата се отвори, но мигом беше запречена от четирима едри негри, облечени в пурпурни пелерини и въоръжени с дълги алебарди. Зад тях имаше тесен двор. Хоукмун направи опит да се скрие в двора, но негрите го заплашиха с остриетата на алебардите.
— Каква работа имаш в дома на нашия господар — Малагиджи? — попита един от тях.
— Нуждая се от помощ. Въпросът е много важен за мен. Намирам се в опасност.
На стъпалата, водещи към къщата, застана мъж, облечен в проста бяла тога. Имаше дълга, сивкава коса, а лицето му беше гладко избръснато. Чертите и изражението бяха на възрастен човек, но кожата блестеше като на юноша.
— И защо точно от Малагиджи търсиш тази помощ? — попита той. — Виждам, че идеш от Запад. И други пристигнаха в Хамадан от Запад, но с тях дойде войната и немотията. Върви си! Не искам да имам нищо общо с теб!
— Значи ти си господарят Малагиджи? — поде Хоукмун. — Аз съм жертва на същите тези хора, за които говориш. Помогни ми и аз ще ти помогна да се отървеш от тях. Моля те, умолявам те…
— Върви си. Не искам да участвам в жалките ти интриги.
Негрите притиснаха двамата мъже към портала.
Хоукмун отново заблъска по вратата с дръжката на меча, но Оладан го хвана за ръката и посочи нещо. По улицата право към тях препускаха шестима войни с вълчи шлемове и по дрехите и маската Хоукмун незабавно позна, че единият е самият Мелиадус.
— Ха! Часът за разплата удари, Хоукмун! — изкрещя триумфално Мелиадус, оголи сабя и се понесе напред.
Хоукмун дръпна юздите на коня. Въпреки, че ненавиждаше Мелиадус от дъното на душата си, той си даваше сметка, че в този момент не бива да се бие с него. Двамата с ОЛадан препуснаха в обратна посока по улицата и не сред дълго бързоногите им коне оставиха преследвачите далеч назад.
Агоносвос, или неговият вестоносец, вероятно бе съобщил на Мелиадус накъде се е отправил Хоукмун и баронът бе пристигнал незабавно, не само за да помогне на хората си при превземането на Хамадан, но и за да отмъсти на Хоукмун.
Когато се увериха, че зад тях няма никой, двамата спряха.
— Да се махаме от този град — извика Хоукмун на Оладан. — Това е единствената възможност. По-късно ще опитам да се срещна с Малагиджи и да го помоля за помощ… — той млъкна, защото в този миг един от огромните черни прилепи се приземи пред тях и закрачи напред, разтворил нокти. Зад гърба на чудовището бе останала разтворената порта и единственият път за бягство.
Хоукмун бе така дълбоко завладян от отчаяние, след отказа на Малагиджи, че без да мисли се нахвърли срещу чудовището, замахна със сабята и го удари в мекото между ноктите. Прилепът изпищя и одра Хоукмун по ранената ръка. Ала младият благородник продължи да удря предния крак на чудовището, докато накрая го отсече и улицата бе заляна с тъмна кръв. Въпреки това прилепът завъртя дългия си клюн и понечи да прониже Хоукмун. Конят отскочи ужасено назад, а Дориан мушна слепешката пред себе си, целейки се в огромното, немигащо око. Острието на сабята потъна вътре. Чудовището изпищя. От раната бликна жълта слуз.
Хоукмун нанесе повторен удар. Съществото отстъпи назад и се стовари по гръб. Хоукмун успя да издърпа коня си миг преди да го удари огромното крило. Той пришпори жребеца към портата и хълмовете зад нея, а препускащият отзад Оладан изкрещя:
— Ти го уби, господарю Дориан! Ето така възникват легендите!
И при тези думи косматият дребосък се засмя гръмогласно.
Не след дълго стигнаха хълмовете и се смесиха с разбитата армия. Тук вече забавиха ход и излязоха в тясна долина, където бе спряла медната колесница на царицата. Наоколо бяха насядали изнурени войници, а чернокосата хубавица притичваше сред тях. Изведнъж, съвсем близо до колесницата Дориан забеляза позната фигура. Това беше Рицаря в Мрамор и Злато и той изглежда очакваше Хоукмун.
Дориан скочи от коня и приближи рицаря. Жената също се върна при колесницата и се подпря на нея, а в очите й все още бляскаха гневните пламъчета, които Хоукмун бе забелязал по-рано.
Иззад шлема се разнесе познатият, звучен глас на Рицаря в Мрамор и Злато.