Хоукмун спря, изпълнен с колебание. Зад гърба му се възцари тишина — всички чакаха решението му. Знаеше, че съдбата на Хамадан в този момент е в ръцете му. Докато се двоумеше какво да предприеме, неочаквано Оладан го побутна по ръката и му каза:
— Господарю Дориан, вземи това.
Хоукмун се обърна, за да види какво му предлага планинецът. Космата ръка му протягаше някакъв шлем. Отначало Хоукмун не го разпозна, но после изведнъж си спомни, че същият носеше Агоносвос. При мисълта за отвратителната глава, която бе покривал шлемът, той потрепери.
— Защо? За какво ми е това нещо?
— Баща ми беше магьосник — припомни му Оладан. — И той ме научи на много тайни. Този шлем притежава определени качества. Вътре в него е вградена мрежа, която може да те защити поне известно време от разрушителната сила на Черната перла. Постави го, господарю, моля те.
— Откъде да знам…?
— Постави го — и ще знаеш.
Хоукмун свали предпазливо шлема си и постави този на мъртвия магьосник. Беше му малко тесен, вътре бе задушно, но само след миг Хоукмун си даде сметка, че Перлата вече не пулсира. Той се усмихна и почувства, че се изпълва с въодушевление. После бавно извади сабята.
— Ето го моят отговор, барон Мелиадус! — извика Хоукмун и се понесе право към Господаря от Гранбретан.
Мелиадус отвърна с проклятия и задърпа сабята си трескаво от ножницата. Едва успя да я извади и Хоукмун свали с мощен удар вълчата маска от обръсната му глава, а отдолу се показа навъсеното, зашеметено лице на барона. Зад гърба на Хоукмун препускаха с възторжени викове войниците на Хамадан, водени от царица Фраубра, Оладан и Рицаря в Мрамор и Злато. Още при първия сблъсък противникът отстъпи назад, към вратите на двореца.
Хоукмун забеляза с крайчеца на окото, че царицата се навежда над брат си, тя обгърна шията му с ръка и с една могъщо движение го изтръгна от седлото. Сетне замахна два пъти и размаха окървавеното острие на кинжала, а трупът на Нахак падна на паважа, където беше стъпкан от конниците, следващи своята повелителка.
Хоукмун все още бе завладян от безумно отчаяние, защото знаеше, че шлемът на Агоносвос няма да го предпазва дълго. Той въртеше все по-бързо сабята, нанасяйки удар след удар върху отбраняващия се Мелиадус. Лицето на Мелиадус бе изкривено във вълча гримаса, наподобяваща шлема, който бе изгубил, а в очите му гореше омраза, равна по сила на тази на Хоукмун.
Сабите им се сблъскваха ритмично, следвайки ритъма на сражението, всеки удар бе успешно париран, на всеки удар се отвръщаше с удар и изглеждаше, че двамата ще продължат така, докато единият падне от изтощение. Но в този момент наблизо премина група отстъпващи с крясъци войници, конят на Хоукмун подскочи уплашено, а ездачът му изгуби равновесие, залюля се и се изви назад. С тържествуваща усмивка Мелиадус насочи остриета на сабята си право в незащитените гърди на Хоукмун. Ударът не бе особено силен, но напълно достатъчен, за да свали Дориан от седлото. Той падна на земята, под копитата на вражеския кон.
Хоукмун се претърколи встрани, докато Мелиадус се опитваше да го стъпче с коня, изправи се на крака и вдигна сабя, опитвайки се да се защити срещу градушката от удари, с които го обсипваше баронът.
На два пъти сабята на Мелиадус удряше шлема на Агоносвос и двата пъти металът се огъна навътре. Хоукмун почувства, че камъкът отново започна да пулсира. Той изрева като обезумял и се хвърли напред.
Изненадан от неочаквания ход, Мелиадус направи безуспешен ход да спре противника си. Върхът на хоукмуновата сабя разсече лицето на Мелиадус по дължина и от раната шурна кръв, а устата на барона увисна от силната болка и настъпилата парализа. Той се помъчи да изтрие кръвта от очите си, а в този момент Хоукмун го сграбчи за китката и го повали от коня. Мелиадус с мъка се освободи, отстъпи полюшвайки се назад, сетне връхлетя върху Хоукмун, завъртайки с такава бързина сабята, че се виждаше само блестящо стоманено ветрило, а при сблъсъка и двете остриета се прекършиха и литнаха настрана.
Двамата противници се спогледаха за миг, после извадиха от поясите дълги кортици и започнаха да кръжат, дебнейки движенията си. Лицето на Мелиадус бе изгубило предишната си красота и ако баронът оцелееше след тази схватка, щеше да носи вечно белега от сабята на Хоукмун. От раната продължаваше да шурти кръв и да се стича надолу по гръдната пластина.
От своя страна Хоукмун бързо губеше сили. Раната, която бе получил предния ден, се бе отворила наново, на всичко отгоре се бе върнала и агонизиращата болка в главата му. С труд различаваше предметите около себе си, на два пъти се препъна, но се изправяше навреме, за да срещне ударите на Мелиадус.