Хоукмун вече мислеше да попита магьосника кога може да се уреди и този въпрос, но изведнъж му хрумна друга мисъл.
— Не, нека да остане — рече той. — Като символ на омразата ми към Тъмната империя. Надявам се скоро да ги науча, че трябва да треперят пред този символ.
— Значи, намислил си да продължиш борбата с тях?
— Да — при това с удвоени усилия, след като благодарение на теб съм свободен отново.
— Тази сила трябва да бъде спряна — съгласи се Малагиджи. Той въздъхна. — А сега ще отида да поспя. Ужасно съм изморен. Твоите приятели те чакат на двора.
Хоукмун се спусна по стълбите и излезе на огрения от яркото, топло слънце двор на къщата, където го очакваше Оладан, а на косматото му лице лъщеше усмивка за двама. До него бе изправена стройната фигура на Рицаря в Мрамор и Злато.
— Добре ли се чувстваш? — попита го Рицаря.
— Напълно.
— Хубаво. Тогава си тръгвам. До скоро виждане, Дориан Хоукмун.
— Благодаря ти за помощта — каза Хоукмун, докато тайнственият войн приготвяше за път своя едър, здрав боен кон. Тъкмо когато Рицаря понечи да го възседне, Хоукмун си спомни нещо и извика: — Почакай!
— Какво има? — покритата с шлем глава се извърна към него.
— Нали ти убеди Малагиджи, че трябва да лиши от живот Черната перла. Ти му каза, че аз служа на Силата, на която служиш и ти. И въпреки това, не познавам никаква Сила, която да ми е господар.
— Някой ден ще узнаеш.
— А ти на коя Сила служиш?
— Аз служа на Руническия жезъл — отвърна Рицаря в Мрамор и Злато и пришпори коня, напускайки двора още преди Хоукмун да осъзнае чутото.
— Значи на Руническия жезъл, а? — промърмори замислено Оладан. — А аз го мислех за легенда…
— Да, легенда. Изглежда тайнственият рицар си пада по подобни легенди. Трябва да се е пошегувал с нас — засмя се Хоукмун и тупна Оладан по рамото. — Ако го видим отново, ще го попитаме за истината. А сега съм гладен. Една солидна вечеря…
— В двореца на царица Фраубра се готви пиршество — намигна Оладан. — Казват, че щяло да бъде неповторимо. Освен това, струва ми се, че интересът на царицата към теб не е подклаждан само от чувствата й на благодарност.
— Така ли смяташ? Е, дано не я разочаровам, приятелю Оладан, защото съм се заклел пред друга, далеч по-красива девойка.
— Че има ли такава?
— И още как. Ела, малки приятелю — да се насладим на ястията на царицата и да се подготвим за обратния път на запад.
— Трябва ли да тръгваме толкова скоро? Ами ние тук сме герои, а и заслужаваме малко почивка.
Хоукмун се засмя.
— Ти остани, ако искаш. Но аз съм поканен на сватба — на моята собствена.
— О, добре тогава — отвърна привидно натъжен Оладан, — не бих желал да пропусна подобно събитие. Ще взема и аз да скъся престоя си в Хамадан.
На следващата сутрин лично царицата ги изпроводи до портите на Хамадан.
— Помисли отново, Дориан Хоукмун. Предлагам ти трона — същият, за който загина брат ми.
Хоукмун погледна на запад. На около две хиляди мили път го чакаше Изелда и нямаше никаква представа, дали е успял да се освободи от силата на Черната перла, или вече е жертва на тази сила. Граф Медни също го очакваше и трябваше да узнае докъде се е простряла ръката на Гранбретан. А Боуджентъл, поетът-философ несъмнено не отстъпваше на крачка от девойката, изправила се на най-високата бойница в Медния замък и загледана към дивите тръстики на Камарг, питайки се, дали някога ще види отново мъжът, който се закле да я вземе за своя жена.
Той се поклони в седлото и целуна ръката на царицата.
— Благодаря ви, Ваше величество. Поласкан съм, от високата чест, която ми оказвате, но аз съм дал обет и щях го спазя — макар да ми предложат и двадесет трона. Освен това и други се нуждаят от сабята ми в битката с Тъмната империя.
— Върви тогава — произнесе тъжно царицата. — Но помни Хамадан и неговата повелителка.
— Ще го помня.
Той пришпори своя огромен, покрит със синя пелерина жребец през скалистите хълмове. Зад него Оладан се извърна, изпрати въздушна целувка на царица Фраубра, намигна й и последва другаря си.
Дориан Хоукмун, дук на Кьолн, препускаше право на запад — към своята любима и към отмъщението.