Бикът изправи глава, краката на графа се отделиха от земята, но той продължаваше да стиска рогата и само премести тежестта си така, че да прекърши врата на Корнерог назад.
На трибуните цареше тишина. В ложата, Изелда, Боуджентъл и фон Вилач следяха схватката с пребледнели лица. Всички присъстващи не откъсваха погледи от неравната битка между човека и животното.
Изведнъж коленете на Корнерог потрепериха. Той изхърка, нададе болезнен вопъл и тялото му се изпъна. Ала макар да трепереше от неимоверното усилие, граф Медни не отпусна желязната си хватка. Косата и мустаците му блестяха от пот, мускулите на плещите му бяха издути и зачервени, но бикът постепенно губеше сили и бавно се отпускаше на колене.
Няколко мъже изтичаха и вдигнаха ранения тореадор, но тълпата продължаваше да мълчи.
В този миг с рязко движение граф Медни завъртя главата на Корнерог и го преметна на една страна.
Бикът остана да лежи, най-сетне признал своя господар, признал поражението си.
Граф Медни отстъпи бавно назад, но бикът все така не помръдваше, а само го проследи с изцъклените си, учудени очи, гърдите му се повдигаха развълнувано, а опашката му помръдна лениво и вдигна прах.
Едва сега тълпата изрева възторжено.
Ревът й продължаваше да расте и изглеждаше, сякаш е изтръгнат от недрата на света.
Хората наскачаха, аплодирайки своя Господар и Пазител, а в този момент на арената изтича Махтан Справедливи и макар от раните му да се стичаше кръв, той сграбчи десницата на граф Медни и я раздруса в знак на благодарност.
А в ложата, Изелда изхлипа от гордост и облекчение, докато приседнал до нея, Боуджентъл дискретно отъркваше сълзите си. Единствено фон Вилач не плачеше, но главата му се поклащаше в знак на уважение пред подвига на неговия господар.
Усмихнат, граф Медни се върна обратно в ложата, при дъщеря си и своите приятели. Той протегна ръце към перилата и ги прехвърли с едно единствено движение. След това се засмя звучно, очевидно доволен и махна с ръка на ликуващата тълпа.
В мига, когато вдигна ръка, тълпата занемя.
— Не мен — Махтан Справедливи трябва да дарите със своите овации. Той спечели трофеите. Виждате ли — графът разпери празните си ръце — аз нямам нищо! — в отговор се разнесе смях. — И нека празненството продължава.
След тези думи графът седна в креслото.
Боуджентъл най-сетне си възвърна самообладанието. Той се наведе към графа.
— И сега ли, приятелю, ще твърдите, че предпочитате да не се месите в борбата на другите?
Граф Медни му отвърна с усмивка.
— Боуджентъл, вие сте неукротим. Та това си беше чисто домашен проблем, не смятате ли?
— Ако все още сте запазили мечтите си за обединяване на континента, тогава проблемите на Европа не са ли също домашни проблеми? — Боуджентъл замислено се почеса по брадичката. — Не смятате ли?
Изведнъж лицето на графа придоби сериозно изражение.
— Може би… — заговори той, но след това поклати глава и се засмя. — О, нетърпими Боуджентъл, пак успя да ме объркаш.
Но по-късно, след като напуснаха ложата и се отправиха към замъка, лицето на графа кой знае защо беше намръщено.
Когато граф Медни и свитата му влязоха в двора на замъка, един гвардеец изтича насреща им и посочи с ръка богато украсената карета, пред която бяха запрегнати няколко наперени жребци, с пера на главите и странни на вид седла.
— Господарю, — поде задъхано той — докато бяхте на арената, в замъка пристигнаха гости. От благородно потекло са, макар да не знаех, дали за вас ще са добре дошли.
Графът вдигна навъсен поглед към каретата. Беше излята от тъмно злато, стомана и мед и инкрустирана с огромни перли, сребро и оникс. Формата й напомняше на някакво гротескно чудовище, чийто крака завършваха със закривени нокти, сграбчили осите на колелата. Главата беше на влечуго, с очи от рубини, а отгоре бе издълбана вдлъбнатина за седалката на кочияша. Върху вратите бяха изрисувани гербове, с изображения на чудовища, странни оръжия и символи с неясна, дори смущаваща природа. Графът почти веднага бе разпознал каретата и герба. Първото беше дело на умопобърканите занаятчии от Гранбретан, а второто олицетворяваше един от най-могъщите благороднически родове на тази страна.
— Виждам, че ще ни гостува барон Мелиадус фон Кройден — произнесе графът, докато слизаше от коня. — Какви ли дела са довели един толкова изтъкнат велможа в нашата далечна провинция? — Той говореше с известна ирония, но несъмнено беше малко разтревожен. Боуджентъл приближи и застана до него.