— Дай му визитка — обърна се към мен Хенри.
Отново се бръкнах за портфейла и извадих една от моите. Беше изящно гравирана и не съдържаше нищо освен името ми. Затова използвах молива си, за да напиша под него: „Апартаменти «Шато Морейн», Франклин Авеню, близо до Айвър“. Показах картичката на Хенри, а после я подадох на Гандези.
Той я прочете и безмълвно захапа палеца си. Изведнъж лицето му просветна.
— Знаете ли, момчета, най-добре да отидете при Джак Лолър.
Хенри внимателно се вторачи в него. Сега очите на Гандези бяха лъскави, немигащи, невинни.
— Кой е тоз? — попита Хенри.
— Държи клуб „Пингвин“. На Сънсет Булевард 8644 или нещо такова. Ако той не ви свърши работа, значи никой не може.
— Благодаря — тихо каза Хенри. После ме погледна. — Ти вярваш ли му?
— Да ти призная, Хенри, едва ли би се посвенил да ни преметне.
— Ха! — изведнъж подхвана Гандези. — Смешник…
— Млък! — озъби му се Хенри. — Това са мои думи. Да не ни пращаш за зелен хайвер с този Джак Лолър, а, Гандези?
Дебелакът енергично завъртя глава.
— Нищо подобно. Работата е бетон. Джак Лолър има пръст във всяко по-изискано крадено парче. Не е лесно обаче да се срещнеш с него.
— Ти за това не бери грижа. Благодаря, Гандези.
Хенри захвърли черната палка в ъгъла и извади пълнителя на пистолета, който непрекъснато беше държал в лявата си ръка. Измъкна патроните, наведе се и плъзна пистолета по пода така, че да изчезне под бюрото. Лениво подхвърли няколко пъти патроните в шепа, след което ги пръсна по пода.
— Довиждане, Гандези — каза студено. — И си дръж мутрата чиста, ако не искаш да я събираш под леглото.
Отвори вратата, двамата бързо излязохме и напуснахме „Синята лагуна“ без никакви пречки от страна на персонала.
5
Бях паркирал колата си недалеч от заведението. Влязохме, Хенри се облегна на кормилото и мрачно се загледа през предното стъкло.
— Е, какво мислиш, Уолтър? — продума най-сетне.
— Ако се интересуваш от мнението ми, Хенри, мисля, че господин Гандези ни прати за зелен хайвер, само и само да се отърве от нас. Освен това изобщо не ни повярва, че сме застрахователни агенти.
— И аз не го вярвам плюс още нещо. Според мен не съществуват никакви Мелачрино и Джак Лолър, а този Гандези набра някакъв несъществуващ номер и проведе фалшив разговор. Трябва да се върна и да отскубна ръцете и краката на проклетия дебелак.
— Това беше най-добрата идея, която ни хрумна, Хенри, и я приведохме в изпълнение съобразно най-добрите си възможности. Сега ти предлагам да се върнем в апартамента и да се опитаме да измислим нещо друго.
— И да се напием — добави Хенри, включи двигателя и отдалечи колата от бордюра.
— Може би няма да е зле да погълнем известно количество алкохол — съгласих се аз.
— Да! — изпръхтя Хенри. — Замота ни. Трябва да се върна и да разпердушиня оная дупка.
Той спря на кръстовището, въпреки че светофарите не работеха по това време, и надигна бутилката. Тъкмо бе започнал да пие, когато някакъв автомобил ни блъсна отзад, но не особено силно. Хенри се задави и разля малко уиски по дрехите си.
— Тоя град бая се пренасели — изръмжа той. — Не можеш да отпиеш глътка, без някоя маймуна да ти се блъсне в лакътя.
Онзи зад нас нетърпеливо наду клаксона, тъй като колата ни все още не се беше отместила. Хенри гневно отвори вратата и изскочи. Чух високи гласове, като по-гръмогласният определено беше на Хенри. След малко той се върна, седна в колата и подкара.
— Трябваше да му откъсна топките — рече, — но се размекнах.
До Холивуд и „Шато Морейн“ кара бързо, а щом пристигнахме, се качихме в апартамента и седнахме с големи чаши в ръце.
— Имаме малко повече от литър и половина пиячка — отбеляза Хенри, като разглеждаше двете бутилки на масата редом с другите, отдавна вече изпразнени. — Достатъчно за някоя нова идея.
— Ако не ни стигне, Хенри, там, откъдето е дошло, има изобилни количества — рекох и весело пресуших чашата си.
— Виждаш ми се свястно момче — каза Хенри, — само че защо говориш толкова смешно?
— Не съм в състояние да променя речта си, Хенри. И майка ми, и баща ми бяха непреклонни пуристи в традицията на Нова Англия. И жаргонът никога не е звучал естествено в устата ми, дори когато бях в колежа.
Хенри се опита да смели обяснението ми, но беше ясно, че му дойде твърде тежичко на стомаха.
Поговорихме още малко за Гандези и съмнителната меродавност на съветите му и така мина около половин час. А после, някак неочаквано, белият телефон върху бюрото ми взе да звъни. Бързо се насочих към него, като се надявах, че е Елен Макинтош и лошото й настроение е отзвучало. Гласът обаче се оказа мъжки и непознат. Говореше рязко, с неприятни метални нотки.