— Ти ли си Уолтър Гейдж?
— Господин Гейдж на телефона.
— Е, господин Гейдж, доколкото разбрах, интересуваш се от някакво бижу.
Здраво стиснах слушалката, обърнах се и с гримаси заопитвах да привлека вниманието на Хенри. Той обаче замислено си наливаше поредната конска доза „Олд Плантейшън“.
— Вярно е — казах, като се стараех да говоря твърдо, макар че вълнението ми беше прекалено силно, — ако под „бижу“ разбирате перли.
— Четирийсет и девет на връвчицата, братле. И цената им е пет бончета.
— Но това е нелепо — зяпнах от изненада. — Пет хиляди долара за тези…
Гласът грубо ме прекъсна:
— Много добре чу, братле. Пет бона. Разпери длан и си преброй пръстчетата. Ни повече, ни по-малко. Помисли си. Ще ти се обадя по-късно.
Телефонът сухо изщрака и разтреперан оставих слушалката. Целият се тресях. Върнах се при стола си, седнах и избърсах лице с кърпичка.
— Хенри — казах с тих, напрегнат глас. — Номерът проработи. Но колко странно.
Хенри постави празната чаша на пода. За пръв път го виждах да оставя празна чаша, без да я напълни отново. Той се втренчи в мен с присвитите си немигащи зелени очи.
— Да? — промълви тихо. — Кое проработи, малкият? — Бавно облиза устни с върха на езика си.
— Онова, което постигнахме в заведението на Гандези, Хенри. Току-що ми се обади някакъв мъж и ме попита дали искам да купя перли.
Хенри сви устни и тихичко подсвирна.
— Виж ти? Значи проклетият жабар все пак е знаел нещо.
— Но цената е, пет хиляди долара, Хенри. Това, струва ми се, надхвърля всички разумни обяснения.
— Ъ? — Очите на Хенри сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. — Пет бона за тези стъкълца? Тоз не е с всичкия си. Ти каза, че стрували две стотачки. Онзи съвсем е превъртял. Пет бона? Ха, че за пет бона мога да купя толкова фалшиви мъниста, че да покрия на слона клетката.
Виждах, че е озадачен. Той безмълвно напълни чашите и се втренчихме един в друг.
— Добре де, какво, по дяволите, ще правиш сега, Уолтър? — попита след продължително мълчание.
— Хенри — отвърнах твърдо, — може да се направи само едно. Наистина Елен Макинтош разговаря с мен поверително и след като не е имала изричното разрешение на госпожа Пенръдок да ми съобщи за перлите, предполагам, би трябвало да запазя тайната. В момента обаче Елен ми е сърдита и не желае да разговаря с мен, и то само защото поглъщам значителни количества уиски. Независимо от факта, че и речта, и умът ми са все още относително бистри. Последното развитие на събитията е крайно странно и мисля, че въпреки всичко би трябвало да се поиска съветът на някой близък приятел на семейството. За предпочитане е, разбира се, той да е мъж с богат бизнес опит и, естествено, да разбира от бижута. Има такъв човек, Хенри, и аз ще го посетя утре сутринта.
— Леле! — възкликна Хенри. — Всичко това можеше да го кажеш с пет думи. Кой е човекът?
— Казва се господин Лансинг Галъмор и е президент на бижутерийната компания „Галъмор“ на Седма улица. Много стар приятел на госпожа Пенръдок. Елен често ми е говорила за него. Между другото, той е осигурил сполучливата имитация на перлите.
— Но той ще пропее пред ченгетата — възпротиви се Хенри.
— Мисля, че няма. На мнение съм, че не би сторил нищо, което би накърнило достойнството на госпожа Пенръдок.
Хенри повдигна рамене.
— Фалшификатът си е фалшификат — рече. — От него нищо не става. Дори и да е президент на бижутериен магазин.
— И все пак трябва да има някакво обяснение за огромната сума, която ми поискаха. Единственото, за което се сещам, е, че става въпрос за изнудване, и си признавам, че няма да успея да се справя сам, защото не познавам достатъчно добре семейство Пенръдок.
— Добре — въздъхна Хенри. — Щом така ти подсказва интуицията, най-добре й се довери. Аз пък ще се омитам към къщи да подремна, та да съм във форма за грубата работа, ако има такава.
— Не би ли желал да прекараш нощта тук, Хенри?
— Благодаря, приятел, но по-добре се чувствам в хотела. Ще взема само тази бутилка тигрова пот, че по-лесно да се приспя. Може сутринта да ми се обадят и от агенцията, та ще трябва да замия зъби и да отида където ми кажат. Освен това смятам да се преоблека, та спокойно да движа сред народа.
След тази реч влезе в банята и скоро се появи в собствения си костюм от син шевиот. Предложих му да вземе колата ми, но той каза, че било рисковано да я остави в квартала на хотела си. Склони обаче да сложи връхната дреха, която му бях дал, и след като внимателно пусна в джоба й неотворената бутилка уиски, сърдечно раздруса ръката ми.