— А сега, ако обичате, ми дайте една ролка с двайсет и пет центови монети.
— Ролка с монети ли, сър? — повдигна вежди чиновникът.
— Точно така. Използвам ги за бакшиши. И, естествено, предпочитам да ги получа с опаковката.
— О, разбирам. Десет долара, ако обичате.
Взех ролката монети, пуснах я в джоба си и под карах обратно към Холивуд.
Хенри ме чакаше във фоайето на „Шато Морейн“ и мачкаше шапка в грубите си корави ръце. Лицето му ми се стори по-дълбоко набраздено от предния ден и дъхът му ухаеше на уиски. Качихме се в апартамента и той нетърпеливо ме попита:
— Успя ли да свършиш нещо, приятел?
— Хенри — отвърнах, — преди да продължим днешните подвизи, искам категорично да ти заявя, че аз няма да пия. Виждам обаче, че ти вече си контактувал с бутилката.
— Само колкото да се стегна, Уолтър — каза той с известно разкаяние в гласа. — Онова място, за което ходих, вече го бяха заели. Какви са добрите вести?
Седнах, запалих цигара и го изгледах косо.
— Всъщност, Хенри, не знам дали изобщо трябва да ти го казвам, но ми се струва малко подло след всичко, което направи с Гандези снощи.
Поколебах се още малко, а Хенри се бе вторачил в мен, без да мига, и пощипваше мускула на лявата си ръка.
— Перлите са истински, Хенри. Освен това имам указания да продължавам делото и в този момент разполагам с пет хиляди долара в брой в джоба си.
Разказах му накратко какво се бе случило. Удивлението му бе по-силно от думите, с които можех да го опиша.
— Господи! — възкликна той, буквално зяпнал от изумление. — Искаш да кажеш, че измъкна петте бона от онзи Галъмор просто така?
— Точно така, Хенри.
— Приятел — искрено продължи той, — има нещо в розовата ти муцунка и натруфената приказка, за което бая момчета биха дали сума ти мангизи да го притежават. Пет бона от сериозен бизнесмен просто така! Да не се казвам Хенри, ако ми е минавало през ума.
Точно в този миг, сякаш входът на сградата е бил наблюдаван, телефонът иззвъня и аз скочих да вдигна слушалката.
Беше един от гласовете, които очаквах, но не този, за който жадувах.
— Как ти изглеждат нещата тази сутрин, Гейдж?
— По-добре — рекох. — И ако получа уверение за почтеност при сделката, готов съм да я извърша.
— Искаш да кажеш, че имаш мангизите?
— В джоба ми са.
Стори ми се, че гласът бавно изпусна дълго сдържания си дъх.
— Ще си получиш мънистата, не се притеснявай — стига да дадеш посочената цена. Отдавна сме в бизнеса и никога не мамим. Иначе веднага ще се разчуе и никой няма да ни потърси повече.
— Да, логично е. Давайте си указанията — рекох хладно.
— Слушай внимателно, Гейдж. Довечера точно в осем трябва да бъдеш в Пасифик Палисейдс. Знаеш ли къде е?
— Разбира се. Богаташко кварталче западно от игрищата за поло на Сънсет Булевард.
— Така. Сънсет го пресича точно по средата. Там има дрогерия, отворена до девет. Бъди в нея точно в осем и чакай да ти се обадим. Сам! И това наистина означава сам, Гейдж. Без ченгета и биячи. Ние не си поплюваме и имаме начин да те закараме където искаме и да разберем дали си сам. Ясен ли съм?
— Не съм стопроцентов идиот — отвърнах.
— И никакви „куклички“, Гейдж. Парите ще бъдат проверени. Забрави и пистолетите. Ще бъдеш претърсен, а ние сме достатъчно на брой, за да те покрием от всички ъгли. Познаваме колата ти. Без номерца, без хитринки, без гафове — и няма да има пострадали, Така работим ние. В какъв вид са мангизите?
— Стодоларови банкноти — отвърнах. — И съвсем малко от тях са нови.
— Браво. В осем тогава. И умната, Гейдж!
Телефонът изщрака в ухото ми и аз затворих. Почти веднага иззвъня пак. Този път беше ОНЗИ глас.
— Ах, Уолтър! — възкликна Елен. — Толкова зле се държах с теб! Моля те да ми простиш! Господин Галъмор ми разказа всичко и съм ужасно уплашена.
— Няма нищо, което би трябвало да те плаши, скъпа — казах нежно. — А госпожа Пенръдок знае ли?
— Не, скъпи. Господин Галъмор настоя да не й казвам. Обаждам ти се от магазин на Шеста улица. Ах, Уолтър, наистина съм много изплашена. Хенри ще дойде ли с теб?
— Боя се, че не, скъпа. Уговорката вече е направена и според нея друго лице не се допуска. Длъжен съм да отида сам.
— Уолтър, ще се побъркам от ужас! Не мога да издържа на напрежението!
— Няма от какво да се страхуваш — уверих я повторно. — Това е обикновена делова среща, а и не съм пък съвсем джудже.
— Но, Уолтър… Наистина ще се опитам да бъда смела. Ще ми обещаеш ли нещо съвсем дребничко, скъпи?
— Нито капка, съкровище — отсякох твърдо. — Нито дори една-единствена капчица.
— О, Уолтър!
Разговорът продължи още малко в същия дух, което бе много приятно при дадените обстоятелства, макар и може би скучно за друг. Най-после се разделихме, като обещах да й се обадя веднага щом срещата ми с мошениците бъде доведена докрай.