Затворих телефона, обърнах се и заварих Хенри, яко смучещ от бутилката, която бе извадил от джоба си.
— Хенри! — извиках рязко.
Той ме изгледа над шишето с непоклатима решителност.
— Слушай, приятел — каза тихо и твърдо. — Долових достатъчно от края на разговора ти, за да ми се изясни картинката. Някакво местенце сред високите тръстики, където отиваш сам, а онези те фрасват по главата, вземат ти мангизите и те оставят проснат на земята, а мънистата — пак у тях. Няма да стане, приятел. Казах, няма да стане!
Той почти изкрещя последното.
— Хенри, това е мой дълг и трябва да го изпълня! — отвърнах тихо.
— Пфу! — изсумтя той. — Няма да мине! Ти си куку, но, от друга страна, си сладур. Не! Хенри Ейчълбъргър казва не! И като го казва, го подкрепя с две ръце.
Той пак отпи от шишето.
— Във всеки случай с нищо няма да ми помогнеш, ако се напиеш — казах с горчива нотка в гласа.
Той свали бутилката и ме изгледа с учудване, изписано върху цялото му очукано лице.
— Пиян ли, Уолтър? — избуча Хенри. — Нима те чух да казваш „пиян“? Един Ейчълбъргър пиян? Слушай, приятелче… Сега нямаме толкова време. Може би ще ни трябват три месеца. Някой ден, когато разполагаш с три месеца, около пет хиляди галона уиски и фуния, с удоволствие ще се отпусна и ще ти покажа как изглежда един Ейчълбъргър, когато е пиян. Ти просто няма да повярваш, приятел. От този град няма да е останало нищо, освен някоя попиляна греда и сума ти изпотрошени тухли, насред които… Господи, помотая ли се още малко с теб, и аз ще проговоря безгрешен английски… Та насред които, величав, без друга форма на живот в диаметър от петдесет мили наоколо Хенри Ейчълбъргър ще лежи по гръб и ще се усмихва на слънцето. Пиян, Уолтър, но не като отрепка. Не дори като каруцар. Е, тогава вече би могъл да употребиш думата „пиян“ и аз няма да се засегна.
Той седна и отново надигна бутилката. Гледах в пода. Нямаше какво да кажа.
— Това обаче — продължи Хенри — ще стане някой друг път. Сега само си вземам лекарството. Както казват момчетата, не се усещам човек, ако не ме сдруса делириумчето. С него съм отраснал. И ще дойда с теб, Уолтър. Къде е мястото?
— Близо до плажа, Хенри, и ти няма да дойдеш с мен. Ако се налага да се напиеш — напий се, но с мен няма да дойдеш.
— Имаш голяма кола, Уолтър. Ще се скрия отзад на пода под някоя дрипа. Страхотно хрумване, а?
— Не, Хенри!
— Уолтър, голям сладур си и аз ще дойда с теб в това състояние. Удари му една глътка, Уолтър. Изглеждаш ми малко бледичък.
Спорихме около час, докато ме заболя главата, изнервих се и се почувствах изморен. И тогава направих нещо, което по-късно можеше да се окаже фатално. Поддадох се на придумките на Хенри и отпих малко уиски, единствено с лечебна цел. То пък ми се отрази толкова добре, че отпих повторно и далеч по-обилно. Не бях ял нищо, като изключим сутрешното кафе и много леката вечеря предната нощ. През следващия час Хенри беше излизал да купи още две бутилки, а аз се чувствах безгрижен като славей. Сега всички трудности се бяха стопили и с готовност се съгласих Хенри да лежи на пода на колата ми, скрит под постелката, и да ме придружи до мястото на срещата.
Така приятно прекарахме времето си до два часа, когато ми се доспа, затова си легнах и потънах в непробуден сън.
7
Събудих се и беше почти тъмно. Станах със свито сърце и пронизваща болка в слепоочията. Оказа се обаче, че е само шест и половина. Бях сам в апартамента и по пода се точеха удължени сенки. Видът на строените върху масата празни бутилки беше крайно отблъскващ. От Хенри Ейчълбъргър нямаше и следа. Подтикван от първичен импулс, от който почти веднага ме досрамя, бързо се спуснах към сакото си, преметнато на облегалката на стол, и бръкнах във вътрешния джоб. Пачката бе непокътната. След кратко колебание и чувство за скрита вина бавно я извадих и преброих банкнотите. Не липсваше нито една. Пак прибрах парите и се опитах да се усмихна на собствената си недоверчивост, а сетне запалих лампата и влязох в банята, където редувах горещ със студен душ, докато мозъкът ми се поизбистри.
Вече бях приключил и се преобличах в чисто бельо, когато в ключалката се превъртя ключ и Хенри Ейчълбъргър влезе, стиснал две увити бутилки под мишница. Изгледа ме, както ми се стори, с най-искрена обич.
— Можеш ли да си отспиваш така, си истински шампион, Уолтър — каза с възхищение. — Измъкнах ти ключовете, за да не те будя. Трябваше да взема малко кльопачка и още пиячка. Пийнах му малко сам, което, както ти бях казал, противоречи на принципите ми, но днес е голям ден. Отсега нататък обаче ще я караме по-кротко с глътката. Не можем да си позволяваме волности, докато не свършим работата.