Докато говореше, вече беше развил едната бутилка и ми наля малко в чашата. Изпих го с признателност и веднага усетих как топлинката се разля по вените ми.
— Обзалагам се, че си проверил в джоба си за онази бала с мангизите — рече Хенри и ми се ухили.
Усетих, че се изчервявам, но нищо не отговорих.
— Окей, приятел, постъпил си правилно. В крайна сметка какво, по дяволите, знаеш ти за Хенри Ейчълбъргър? Свърших още нещо. — Той бръкна в задния си джоб и извади автоматичен пистолет с късо дуло. — Ако на онези юнаци им загрубее играта, за пет долара съм им осигурил желязо, което няма нищо против грубите игрички. А стреля ли по някого, един Ейчълбъргър рядко пропуска.
— Това не ми харесва, Хенри — рекох строго. — Противоречи на споразумението.
— Майната му на споразумението — отвърна Хенри. — Ония ще си получат мангизите, а няма и никакви ченгета. Аз пък ще се погрижа те да предадат мънистата, без да си използват патлаците.
Видях, че няма смисъл да споря с него, затова привърших с обличането и се приготвих да излезем от апартамента. И двамата пихме още по едно, след което Хенри скъта бутилка в джоба си и напуснахме жилището.
Докато вървяхме към асансьора, той тихичко каза:
— Долу съм наел едно такси, с което да те проследя, ако онези юнаци ги осени същата идея. Можеш да се повъртиш малко из околните пресечки, за да разбера как стоят нещата. Най-вероятно ще те поемат чак като се спуснеш долу към плажа.
— Всичко това сигурно ти струва много пари, Хенри — казах и докато чакахме асансьора, извадих още една двайсетдоларова банкнота от портфейла си и му я предложих. Той взе парите неохотно, но в крайна сметка ги сгъна и пъхна в джоба си.
Постъпих така, както ми бе казал Хенри. Повъртях се из страничните улички северно от булевард „Холивуд“ и не след дълго чух неподлежащия на съмнение клаксон на такси зад себе си. Отбих встрани и спрях. Хенри слезе от таксито, плати на шофьора и се качи отзад в моята кола.
— Чисто е — каза. — Няма опашка. Просто ще седя леко приведен, а ти най-добре спри някъде, за да сипем в стомасите си малко гориво, че ако се наложи да грубеем, няма да ни е излишно.
Подкарах на запад, спуснах се по Сънсет Булевард и скоро спрях пред препълнена закусвалня, където седнахме на бара и хапнахме по един омлет с по чаша силно кафе. Сетне продължихме. Стигнахме Бевърли Хилс и Хенри пак ме накара да се повъртя из тузарските улички, докато той особено зорко наблюдаваше през задното стъкло на колата.
Най-после окончателно удовлетворени, се насочихме през Бел Еър и покрайнините на Уестууд, та почти до игрищата за поло при Ривиерата.
Точно там, долу в ниското, се намира така нареченият Мандевилски каньон, който е изключително усамотено място. Хенри ме накара да вляза в него. След известно разстояние спряхме и пийнахме по малко уиски, а после той се премести отзад и сгъна едрото си тяло на пода с постелката отгоре, а пистолета и уискито остави така, че да са му винаги подръка. След като приключихме и с тези приготовления, отново подкарах.
Пасифик Палисейдс, изглежда, е район, чиито жители се прибират рано. Когато стигнах бизнес центъра, вече всичко беше затворено с изключение на дрогерията до банката. Паркирах и докато стоях на тъмния тротоар, от Хенри не се чуваше нито звук, освен едно задушевно бълбукане. После влязох в дрогерията, чийто часовник показваше осем без петнайсет. Купих си пакет цигари, запалих една и заех позиция до отворената телефонна кабина.
Продавачът, набит червендалест мъж на неопределена възраст, беше надул портативното си радио и слушаше някаква тъпа музика. Помолих го да намали, тъй като очаквам важен телефонен разговор. Той удовлетвори молбата ми, но с огромна неохота и незабавно се отдръпна в задната част на магазина си, откъдето злобно ме зазяпа през едно прозорче.
Точно в осем без една минута по часовника на дрогерията телефонът рязко зазвъня. Бързо влязох в кабината и плътно затворих след себе си. Вдигнах слушалката леко разтреперан, независимо от усилията, които полагах.
Беше същият хладен, металически глас.
— Гейдж?
— Господин Гейдж на телефона.
— Направи ли точно каквото ти казах?
— Да — отвърнах. — Парите са в джоба ми и съм съвсем сам.
Никак не ми допадна, че излъгах така безочливо, пък било и крадец, но твърдо се противопоставих на обзелата ме слабост.
— Слушай тогава. Върни се малко назад по същия път. До пожарната има затворена бензиностанция, боядисана в зелено, червено и бяло. На юг от нея продължава черен път. Карай по него около три четвърти миля, докато стигнеш до бяла телена ограда, издигната буквално на самия път. От лявата страна има проход, точно колкото да провреш колата си. Пъхни се там, превключи на габарити и продължи напред, докато се спуснеш в падинка, обрасла в пелин. Паркираш, гасиш фаровете и чакаш. Ясно ли е?