8
Вече минаваше десет, когато се прибрах в апартамента, но въпреки това веднага се насочих към телефона и позвъних на Елен Макинтош.
— Скъпа! — извиках. — Перлите са у мен.
Чух как дъхът й секна и тя възкликна напрегнато и развълнувано:
— О, скъпи, нали не си ранен? Нали те нищичко не ти сториха? Нали само взеха парите и те пуснаха?
— Нямаше никакви „те“, скъпа — отвърнах гордо. — Парите на господин Галъмор са у мен непокътнати. Беше само Хенри.
— Хенри ли? — недоумяващо извика Елен. — Но аз мислех… Веднага ела тук, Уолтър Гейдж, и ми разкажи…
— Дъхът ми ухае на уиски, Елен.
— Скъпи! Сигурна съм, че ти е било необходимо. Идвай веднага.
Е, няма как. Пак слязох, подкарах към Карънделит Парк и след броени минути бях в дома на госпожа Пенръдок.
Елен излезе да ме посрещне на верандата, където и останахме да поговорим тихо в тъмното, хванати за ръце, понеже всички вече си бяха легнали. Разказах й историята възможно по-простичко.
— Но, скъпи — обади се най-накрая тя, — как си разбрал, че е Хенри? Мислех, че ти е приятел. А и другият глас по телефона?
— Хенри наистина ми беше приятел — отвърнах малко тъжно — и точно това го провали. Що се отнася до гласа по телефона, изобщо не е било трудно да се уреди. Хенри излиза сам на няколко пъти — време предостатъчно, за да реши проблема. Само едно не ми беше особено ясно. След като дадох на Гандези визитката, където беше написан адресът ми, Хенри трябваше някак да съобщи на съучастника си, че вече сме се срещнали с Гандези и сме му дали името и моя адрес. Защото глупавото ми или не чак толкова глупаво хрумване да посетим някой известен престъпник, за да предадем посланието за готовността си да купим перлите, беше и възможност за Хенри да ме накара да си мисля, че телефонното обаждане е в резултат от разговора ни с Гандези. Но тъй като първия път ми се обадиха, преди Хенри да е успял да се свърже със съучастника си, за мен беше ясно, че са ми изиграли номер. Тогава се сетих как на един светофар ни блъсна кола и Хенри отиде да се разправя с шофьора. Естествено, ударът е бил нарочен, предварително обмислен и съучастникът е бил в колата отзад. Така, докато се е преструвал, че го ругае, Хенри е могъл да му предаде необходимата информация.
— Чакай, Уолтър — каза Елен, след като изслуша обяснението ми с видимо нетърпение. — Това са подробности. Единствено ме интересува как разбра, че перлите са у Хенри.
— Та нали ти ми каза — отвърнах. — И беше съвсем сигурна. Хенри е изключително търпелив. Типично в негов стил би било да скрие перлите, за да не се бои от полицията, да си намери нова работа и след като мине много време, да си ги вземе обратно и без много шум да се пресели в друг щат.
Елен нетърпеливо поклати глава в тъмното.
— Уолтър — рязко каза тя, — криеш нещо от мен. От една страна, не може да си бил сигурен, а от друга — никога нямаше да удариш Хенри така жестоко, ако не си бил сигурен. Познавам те достатъчно добре, за да знам, че е така.
— Наистина, скъпа — отвърнах скромно. — Вярно е. Имаше още нещо. Една от глупавите дреболийки, които и най-умните мъже не доглеждат. Както знаеш, никога не използвам официалния телефонен номер на апартамента, защото не искам да ме безпокоят разни досадници. Номерът, с който си служа, е частен и не фигурира в указателя. Съдружникът на Хенри обаче ми се обади точно на този номер, а Хенри живя в апартамента ми достатъчно дълго. Внимавах да не дам на господин Гандези точно този номер, защото от самото начало бях сигурен, че перлите са у Хенри, трябваше само да го накарам да ги измъкне от скривалището им.
— О, скъпи! — извика Елен и ме прегърна. — Колко си смел, а според мен и умен, макар и по свой странен начин. Вярваш ли, че Хенри е бил влюбен в мен?
Този въпрос обаче изобщо не ме интересуваше. Поверих перлите на Елен и въпреки че беше доста късно, веднага се отправих към дома на господин Лансинг Галъмор, разказах му какво се бе случило и му върнах парите.
След няколко месеца с радост получих писмо, изпратено от Хонолулу и написано върху изключително долнопробна хартия.
Е, приятелю, онова твое неделно кроше беше един път, а аз не вярвах, че си способен на него, макар, разбира се, изобщо да не го очаквах. Крошето обаче си го биваше, защото цяла седмица започнех ли да си мия зъбите, веднага се сещах за теб. Лошо стана, че трябваше да изчезна, защото ти си голям сладур, макар и леко отнесен, и сега много ми се иска да се натряскаме заедно, вместо да забърсвам омазнените клапи там, където съм, което пък не е мястото, откъдето е пуснато писмото, а поне неколкостотин мили по-далече. Само две нещица ми се иска да знаеш, и двете са чистата истина. Вярно е, че здравата хлътнах по онази висока блондинка и това беше основната причина да напусна старата дама. Свиването на перлите бе просто една от онези смахнати идеи, които ти идват, когато си лапнал по някое готино маце. Истинско престъпление беше да ги оставят така безстопанствено в онази кутия за хляб, а аз някога работих за французойка В Джибути и горе-долу се научих да разбирам от перли дотолкова, че да ги различавам от снежни топки. Когато обаче дойде Време двамата да застанем един срещу друг в онези храсти, където забранени удари нямаше, аз се разкиснах и не можах да доведа сделката докрай. Кажи на блондинката, която си забърсал, че съм питал за нея.