Седнах отстрани на леглото, запалих цигара и зачаках. Вече ми беше ясно, че Хенри Ейчълбъргър или беше невероятен бунак, или напълно невинен. Стаята и откритата следа, която бе оставил след себе си, не говореха за човек, чието основно занятие е кражбата на перлени огърлици.
Бях изпушил четири цигари — повече, отколкото обикновено изпушвам за цял ден, когато чух приближаващи се стъпки. Бяха бързи и леки, но в никакъв случай не и крадливи. В ключалката се превъртя ключ и някой безгрижно отвори вратата. В стаята влезе мъж и се вторачи в мен.
Аз съм над метър и осемдесет висок и тежа стотина кила. Онзи срещу мен беше висок, но като че ли по-лек. Носеше син шевиотен костюм от тези, които обикновено наричат „спретнати“, тъй като нищо по-добро не би могло да се измисли. Имаше гъста и четинеста руса коса, врат на пруски ефрейтор от комиксите, много широки рамене и огромни здрави ръчища. Лицето му носеше белезите от много бой. Стори ми се, че зеленикавите му очички блестят насреща ми със злобна насмешливост. Веднага разбрах, че с тоя шега не бива, но не се уплаших. Можех да меря с него и височина, и сила, а за интелекта изобщо не се съмнявах, че го превъзхождам.
Спокойно станах от леглото и рекох:
— Търся някой си Ейчълбъргър.
— Как влезе тук, приятел?
Гласът му беше весел, малко грубичък, но далеч не неприятен за ухото.
— Обясненията могат да почакат — отвърнах сковано. — Търся Ейчълбъргър. Ти ли си?
— Я, какъв смелчага! Веселяк. Чакай да си разкопчая колана, та да се посмея на воля.
Той пристъпи няколко крачки напред и аз направих същия брой крачки към него.
— Казвам се Уолтър Гейдж — рекох. — Ти ли си Ейчълбъргър?
— Дай пет цента — отвърна той — и ще ти кажа.
Направих се, че не го чувам.
— Годеник съм на госпожица Елен Макинтош — осведомих го хладно. — Разбрах, че си се опитал да я целунеш.
Той направи още една крачка към мен и аз — още една към него.
— Защо „опитал“? — попита подигравателно.
Рязко замахнах с дясната си ръка и стоварих юмрук върху брадичката му. Крошето ми се стори яко и хубаво, но онзи почти не помръдна. Ръгнах му още две леви по врата и забих второ дясно отстрани на сплескания му нос. Той изсумтя и ме удари в слънчевия сплит. Превих се надве, сграбчих стаята с ръце и я завъртях. Хубавичко я засилих, закръжах и си фраснах тила в пода. Това временно наруши равновесието ми и докато разсъждавах как да си го възвърна, мокър пешкир ме зашляпа по лицето и аз отворих очи. Физиономията на Хенри Ейчълбъргър беше точно до моята и в погледа му се четеше известна загриженост.
— Абе, приятел — дочух гласа му, — стомахът ти е слаб като китайски чай.
— Коняк! — изграчих. — Какво… Какво стана?
— Спъна се в дупчица на килима. Наистина ли трябва да пийнеш нещо?
— Коняк! — изграчих отново и затворих очи.
— Дано не ти се отвори глътка — дочух гласа му.
Отвори се и се затвори врата. Лежах неподвижно и се опитвах да не повърна. Времето се влачеше бавно в дълъг сив воал. После вратата на стаята се отвори и затвори още веднъж, а след миг притиснаха нещо твърдо до устните ми. Зинах и алкохолът се изля в гърлото ми. Закашлях се, но огнената течност препусна из вените ми и мигновено ме оправи. Седнах.
— Благодаря ти, Хенри — рекох. — Може ли да ти викам Хенри?
— За това не се плащат данъци, приятел.
Изправих се и застанах пред него. Той любопитно ме съзерцаваше.
— На пръв поглед ти няма нищо — отбеляза. — Защо не ме предупреди, че си болен?
— Върви по дяволите, Ейчълбъргър! — изругах и го фраснах с всички сили по ченето.
Той тръсна глава и в погледа му се появи раздразнение. Нанесох му още три удара по лицето, докато той продължаваше да тръска глава.
— Ама ти май искаш на сериозно! — изрева той, сграбчи леглото и го запрати по мен.
Ловко избягнах ъгъла на леглото, но поради рязката маневра отново изгубих равновесие и забих главата си в перваза на прозореца. Мокрият пешкир пак ме зашляпа по лицето. Отворих очи.
— Слушай, младок, водят ти се вече два неуспешни опита. Май е време да се откажеш, а?
— Коняк — изграчих.
— Ще пиеш уиски.
Притисна чаша до устните ми и аз жадно засмуках. После мъчително се изправих.
За моя изненада леглото не бе мърдало от мястото си. Строполих се на него, а Хенри Ейчълбъргър седна до мен и ме потупа по рамото.
— С теб ще се разберем — каза. — Никога не съм целувал момичето ти, макар да не твърдя, че не ми се е искало. Това ли е всичко, което те мъчи?