Той си сипа половин водна чаша от уискито — беше излизал да купи. Преглътна замислено.
— Не. Има още нещо — отвърнах.
— Давай, но без да размахваш юмруци. Обещаваш ли?
Обещах му с известна неохота.
— Защо напусна службата при госпожа Пенръдок? — попитах.
Той ме изгледа изпод рошавите руси вежди. После погледна и бутилката, която държеше.
— Как мислиш, хубав ли съм? — попита.
— Как да ти кажа, Хенри…
— Не го усуквай! — изръмжа.
— Не, Хенри. Определено не бих те нарекъл красавец, но несъмнено си мъжествен.
Той наля още половин водна чаша уиски и ми го подаде.
— Твой ред е — рече.
Гаврътнах го, без много да съзнавам какво правя, и се задавих. Когато спрях да кашлям, Хенри пое чашата от ръката ми и пак я напълни. Унило изпи своя дял. Бутилката вече бе полупразна.
— Представи си, че хлътнеш по маце, красиво като ангел. И имаш мутра като моята. Човек като мен, селянин, който с много спортни постижения си е пробил път в кравешки колеж и е оставил хубостта и образованието си върху таблото с резултатите. Човек, който се е бил с всичко, освен с кит и локомотив, и яко е пердашил, но и на него не са прощава ли. И тогава попадам на служба, където гледам тази хубавица непрекъснато и по цял ден, обаче знам, че нищо няма да излезе. Ти как щеше да постъпиш, приятел? Аз просто напуснах.
— Хенри, искам да ти стисна ръката — рекох.
Той вяло ми я подаде.
— Така че си подадох оставката — продължи Хенри. — Какво друго ми оставаше? — Вдигна бутилката срещу светлината и се вторачи в нея. — Направи голяма грешка, като ме накара да купя това. Отвори ли ми се глътка, спиране няма. Имаш ли повечко мангизи?
— Разбира се — отвърнах. — Щом искаш уиски, имаш уиски, Хенри. Аз пък имам един хубав апартамент на Франклин Авеню в Холивуд и макар че изобщо не подценявам твоето скромно и, сигурен съм, временно убежище, предлагам да се изнесем към моите покои, където е далеч по-просторно и не си блъскаш лактите по ъглите — предложих и хаотично размахах ръка.
— Хей, ама ти се насвятка — отбеляза Хенри с възхита в зелените си очички.
— Все още не съм се напил, Хенри, макар наистина да усещам въздействието на уискито и ми е толкова приятно. Не трябва да обръщаш внимание на говора ми, който си е лична работа, също както твоите кратки и сбити фрази. Преди да тръгнем обаче, ми се иска да обсъдим с теб една незначителна подробност. Упълномощен съм да уредя връщането на перлената огърлица на госпожа Пенръдок. Доколкото разбрах, съществува известна вероятност ти да си я задигнал.
— Поемаш голям риск, човече — тихо каза Хенри.
— Това е делови въпрос, Хенри, и затова най-добре ще е да говорим открито. И тъй като перлите са фалшиви, би трябвало лесно да се разберем. Не ти желая злото, Хенри, и съм ти дълбоко благодарен, задето купи уискито, но бизнесът си е бизнес. Ще бъдеш ли така добър да вземеш петдесет долара и да върнеш перлите, без риск от всякакви последствия?
Хенри се изсмя кратко и невесело, но в гласа му като че ли нямаше враждебност, когато рече:
— Значи според теб съм задигнал някакви си камъчета и сега седя тук и чакам ченгетата да ме приберат?
— Полицията не е уведомена, Хенри, а ти може и да не си знаел, че перлите са фалшиви. Подай ми бутилката.
Той ми наля почти всичкото останало уиски, а аз го изпих в най-добро разположение на духа. Замерих огледалото с чашата, но за съжаление не го уцелих. Самата чаша, от тежко и евтино стъкло, тупна на пода, ала не се счупи. Хенри Ейчълбъргър радостно се изкиска.
— На какво се смееш, Хенри?
— На нищо — рече той. — Мислех си какъв глупак ли се е почувствал онзи, който е разбрал за мънистата.
— С което намекваш, че не си ги свил ти, Хенри?
Той пак се засмя, малко мрачно.
— Да — отвърна, — искам да кажа не. Редно е да те фрасна, но за какъв дявол? На всеки може да му хрумне щуротия. Не, приятел, не съм свил никакви перли. Ако са били фалшиви, нямаше да си правя труда, а ако са били това, на което ми заприличаха единствения път, когато ги видях на врата на старата дама, определено нямаше да се завра в някаква си смрадлива дупка в Лос Анджелис, където кротко да дочакам да ме пипнат ченгетата.
Отново сграбчих ръката му и я раздрусах.
— Това е всичко, което исках да знам — изломотих щастливо. — Сега съм спокоен. Вече можем да отидем у дома и да обмислим как да върнем перлите. Ние двамката с теб, Хенри, можем да направим такава комбина, че да сразим всяка опозиция.
— Да не ме будалкаш, а?
Изправих се и си сложих шапката наопаки.
— Не, Хенри. Предлагам ти работа, от каквато, разбирам, имаш нужда, и всичкото уиски, което можеш да изпиеш. Да тръгваме. Можеш ли да шофираш в това състояние?