— Има нещо такова — съгласи се Хенри. — Да речем, някой бунак научи, че госпожа Пенръдок си има наниз от мидени рожби, който чини бала пари, ловко се оправя с касата и търчи право при посредниците. И там пада голям смях. Съгласен съм, известно време историята може да развлича народа из билярдните зали. Дотук добре, но не смяташ ли, че касоразбивачът много бързо ще се отърве от мънистата, защото фалшиви или не, ченгетата пак ще го пипнат. За кражба с взлом, Уолтър.
— Обаче, Хенри, в цялата работа има още една подробност. Ако крадецът е много глупав, тя, разбира се, е без значение, но ако той притежава макар и незначително количество интелект, нещата коренно се променят. Госпожа Пенръдок е особено горда жена и живее в един от най-елитните квартали на града. Ако се разчуе, че е носила фалшиви перли, или пък журналистите само намекнат, че точно тези перли са били подарени от съпруга й за златната им сватба… сигурен съм вече разбираш, Хенри.
— Касоразбивачите нямат много-много умствен багаж — изтъкна той и потри челичената си брадичка. После захапа десния си палец и замислено го загриза. Погледът му обиколи прозорците, ъгъла на стаята и пода. Изгледа косо и мен.
— Изнудване значи? — рече. — Може би, но мошениците не си мешат бизнеса. И все пак онзи може и да се изпусне някъде. Съществува такава вероятност, Уолтър. Не че бих си заложил златните пломби, но все пак съществува. Колко смяташ да предложиш?
— Сто долара са предостатъчно, но съм склонен да стигна до двеста, което е и истинската цена на имитацията.
Хенри поклати глава и гушна покровителствено бутилката.
— Не става. Никой няма да се разкрие за толкоз мангизи. Просто не си струва рискът. Ще захвърли мънистата и ще стои настрана.
— Поне бихме могли да опитаме, Хенри.
— Да, но къде? Да не говорим, че и пиенето намаля. Най-добре да се обуя и да изтичам за още, а?
Точно в този миг, сякаш в отговор на неизречените ми молитви, нещо глухо тупна пред входната врата. Отворих я и вдигнах последното издание на вечерния вестник. Затворих отново и понесох вестника към стаята, като го разгърнах още докато вървях. Докоснах го с десния си показалец и самоуверено се усмихнах на Хенри Ейчълбъргър.
— Ето. Обзалагам се на цял литър „Олд Плантейшън“, че отговорът ще бъде в криминалната хроника на вестника.
— Тук няма криминална хроника — изкиска се Хенри. — Това е Лос Анджелис. Ще черпиш.
Отворих вестника на трета страница с известно вълнение, тъй като, макар и вече да бях видял съобщението в по-ранното издание още докато чаках в агенцията „Ейда Туми“, не бях сигурен, че ще се появи в същия вид и във вечерния брой. Но вярата ми бе възнаградена. Всичко си беше както преди и съобщението се мъдреше насред третата колона цяло и непокътнато. Параграфът бе съвсем кратък и под заглавие:
— Слушай, Хенри — рекох и започнах да му чета:
„Действайки по анонимен сигнал, късно снощи полицията задържа Луис (Лу) Гандези, собственик на известно заведение на Спринг Стрийт, и дълго го разпитва по повод зачестилите напоследък нападения в един от елитните западни квартали на града. Обявената стойност на бижутата надхвърля двеста хиляди долара, а собственичките им — дами, гостуващи на свои приятелки — са били заплашвани с пистолет. Гандези бил освободен късно през нощта и отказал да говори пред журналисти. «Не се кодоша с ченгета» — скромно заявил той. Капитан Уилям Норгард от отдел «Кражби» декларира задоволството си, че Гандези няма връзка с кражбите и сигналът бил акт на лично отмъщение.“
Сгънах вестника и го метнах върху леглото.
— Печелиш, приятел — каза Хенри и ми връчи бутилката. Отпих голяма глътка и му я върнах. — А сега какво? Пипваме този Гандези и го правим на кайма?
— Може да е опасен, Хенри. Смяташ ли, че ще се справим?
Хенри презрително изсумтя.
— Ха! Кокошкар от Спринг Стрийт. Сигурно е пихтиест шишко с фалшив рубин на пръстена. Води ме при него. Ще го изтърбушим наопаки и ще му извадим черния дроб. Само дето пиячката е на свършване. Я имаме половинка, я не.
Той огледа шишето срещу светлината.
— Мисля, че пихме достатъчно, Хенри.
— Да не искаш да кажеш, че сме пияни? Откакто съм дошъл, съм изпил само седем чаши, най-много девет.
— Разбира се, че не сме пияни, Хенри, но ти си пълниш чашите догоре, а ни чака тежка нощ. Мисля, че сега е редно да се избръснем и преоблечем, а освен това съм убеден, че ни трябва вечерно облекло. Имам един смокинг в повече, който ще ти е съвсем по мярка, защото сме почти еднакви. Не приемаш ли това за знамение — двама толкова едри мъже да ги свързва едно и също начинание? Смокингите правят силно впечатление на пропадналите типове, Хенри.