— Страхотно — рече Хенри. — Ще помислят, че бачкаме за някой тежкар. Този Гандези така ще си изкара акъла, че ще си глътне вратовръзката.
Решихме да действаме, както предложих. Извадих дрехи за Хенри и докато той се къпеше и бръснеше, аз се обадих на Елен Макинтош.
— Уолтър, толкова се радвам, че позвъни — извика тя. — Откри ли нещо?
— Още не, скъпа, но вече имаме идея. С Хенри тъкмо се каним да я приведем в действие.
— Хенри ли каза, Уолтър? Кой Хенри?
— Как така кой, скъпа? Разбира се, Хенри Ейчълбъргър. Толкова бързо ли го забрави? С Хенри сме сърдечни приятели и…
Тя сурово ме прекъсна:
— Пиеш ли, Уолтър?
— Как можа да го кажеш, скъпа! Хенри е пълен въздържател.
Елен остро изсумтя. Звукът отчетливо ме настигна по линията.
— Но не е ли Хенри крадецът на перлите? — попита след доста дълга пауза.
— Хенри ли, ангел мой? Разбира се, че не. Напуснал е, защото се влюбил в теб.
— Ах, Уолтър. Тази горила? Сигурна съм, че ужасно си се запил. Изобщо не искам повече да говоря с теб. Довиждане.
И рязко тръшна слушалката, което се отрази крайно неприятно на тъпанчето ми.
Седнах на стола с „Олд Плантейшън“-а в ръка и се замислих какво чак толкова обидно й казах. И тъй като нищо не можах да измисля, утеших се с бутилката, докато Хенри се появи от банята, поразително изискан в една от моите ризи с басти, колосана яка и черна папийонка.
Вече се беше стъмнило, когато излязохме от апартамента и аз бях изпълнен с увереност и надежда, макар и малко потиснат от начина, по който Елен Макинтош ми бе говорила по телефона.
4
Изобщо не беше трудно да намерим заведението на господин Гандези, още повече че първият таксиджия, когото Хенри попита на Спринг Стрийт, веднага ни го посочи. Казваше се „Синята лагуна“ и вътрешността му бе обляна в неприятна синкава светлина. С Хенри влязохме с твърда стъпка, тъй като, преди да се захванем с издирването на господин Гандези, здравата си бяхме похапнали. Хенри изглеждаше почти красив в един от най-хубавите ми костюми, с бял шал с дълги ресни, преметнат през рамо, с лека филцова шапка, килната на тила (главата му се оказа малко по-голяма от моята), и по бутилка уиски в двата външни джоба на лекото пардесю, което носеше.
Барът в „Синята лагуна“ беше претъпкан, но с Хенри се отправихме към потъналото в сумрак ресторантче отзад. Някакъв индивид в мърляв смокинг се приближи до нас и Хенри го попита за Гандези. Онзи ни посочи дебел мъж, седнал на масичка в най-отдалечения ъгъл на помещението.
Отправихме се натам. Пред мъжа имаше чаша с червено вино, а той бавно въртеше едрия зелен камък върху пръста си. Изобщо не погледна към нас. Край масата нямаше други столове, затова Хенри се подпря отгоре й с двете си ръце.
— Ти ли си Гандези? — попита.
Шишкото не ни погледна дори тогава. Сключи дебелите си черни вежди и потвърди разсеяно:
— Si. Да!
— Искаме да поговорим с теб насаме — обясни Хенри. — Някъде, където няма да ни безпокоят.
Сега Гандези благоволи да вдигне поглед, а в безжизнените му черни бадемови очи прочетох безкрайна досада.
— Така ли? — попита и сви рамене. — За какво?
— За перли — отвърна Хенри. — Четирийсет и девет в наниза, всичките еднакви и розови.
— Продавате или купувате? — позаинтересува се Гандези и брадичката му се разтресе нагоре-надолу, сякаш му стана смешно.
— Купуваме — рече Хенри.
Мъжът до масата безмълвно махна с пръст и огромен сервитьор застана до него.
— Пияни са — пророни безжизнено. — Изхвърли ги.
Келнерът хвана Хенри за рамото. Хенри се пресегна нехайно, сграбчи го за ръката и я изви. Лицето на онзи придоби цвят, който на синкавата светлина не бих могъл да определя, но никак не ми се видя здравословен. Той тихо изстена. Хари освободи ръката му и се обърна към мен:
— Сложи стотачка на масата.
Извадих портфейла си и измъкнах една от двете стодоларови банкноти, които съобразително бях взел от касата на „Шато Морейн“. Гандези погледна банкнотата и махна на огромния келнер, който се отдалечи, като разтриваше ръката си и я притискаше плътно към гърдите.
— За какво? — попита Гандези.
— Пет минути насаме.
— Много смешно. Окей, ще клъвна.
Гандези взе банкнотата, сгъна я прилежно и я пъхна в джобчето на жилетката си. После се опря с две ръце на масата и тежко се надигна. Затътри крака нанякъде, без изобщо да ни поглежда.
С Хенри го последвахме покрай плътно заетите маси, прекосихме помещението, излязохме през врата в ламперията и се спуснахме по тесен полутъмен коридор. В дъното Гандези отвори врата към осветена стая и с мрачна усмивка ни направи път да минем. Аз влязох пръв.