— Ариста? Накъде?
Тя поклати глава и сви рамене.
— Дворецът — трябва да е точно пред нас. Мисля… мисля, че е бил разрушен.
— Чудесно! — изрева Гаунт. — И какво ще правим сега?
— Млъкни! — сопна му се Моувин.
— Дотук ли е стигнал Хол? — обърна се кралят към Майрън.
— Не — отвърна монахът. — Пише, че е влязъл в двореца.
— Как?
— Открил процеп.
— Процеп? Къде?
— Пише: „Изплашен от барабаните в мрака, страхувайки се да спя на открито, подирих убежище в куп камъни. Открих процеп, достатъчно голям да се промуша. Очаквайки не повече от вдлъбнатина, в която да преспя, бях въодушевен да открия затрупан коридор. На излизане го маркирах, така че да мога да го открия отново, ако някога дойда пак.“
Започнаха да търсят, лазейки сред натрошените камъни. Срутването на сградата бе покрило цялата ширина на алеята с купища камъни и стотици процепи, всеки от които можеше да отвежда към двореца. Едва бяха подели диренето, когато Ройс и Ейдриън се завърнаха — все още неприбрали оръжия, по които течеше гъста черна кръв.
— Това не е добре — Ариста чу Ейдриън да казва в мига, в който видя грамадата.
— Някъде има цепнатина, която отвежда към двореца.
— Зад нас има орда Гхазел — каза ѝ Ройс.
— Всички в онази сграда отляво — изкрещя Ейдриън.
Притичаха през площада, препъвайки се в камънаците и костите, пръснати по стълбите на Тешлорската зала. Зад тях изригнаха писъци и скимтене. Поглеждайки назад, Ариста зърна гоблини да притичват над камъните, впивайки нокти като кучета на лов. Очите им проблясваха със своя светлина — отвратително жълтеникаво сияние иззад овалните зеници. Мускули се издуваха над извитите им гърбове и по дебелите колкото човешко бедро ръце. Устите им бяха пълни с редици иглени зъби, щръкнали в различни посоки, сякаш нямаше достатъчно място.
— Не зяпайте, бягайте! — изкрещя Ейдриън, сграбчвайки я за ръката, завлачвайки я сред кокаляците.
Олрик и Моувин се втурнаха по стълбите, блъскайки едновременно тежките врати.
Ейдриън хвърли Ариста на земята, където тя падна, удряйки си коляното и одирайки буза.
— Ка… — протестът ѝ бе удавен в бурята стрели, изсипала се отгоре им, изтръгнали искри от камъните. Той отново я изправи на крака и я блъсна напред.
— Вървете! — нареди Ейдриън.
Тя затича с всички сили нагоре по стълбите. Майрън и Магнус, които току-що се бяха шмугнали през огромните врати, ѝ махнаха да побърза. Тя се озърна. Гаунт тъкмо достигаше основата на стълбите.
Отново полетяха стрели.
Ариста чу свистенето и Ейдриън я дръпна зад колоните, но Гаунт не разполагаше с подобна защита. Стрела се заби в левия му крак и той се строполи.
Обърна се по гръб и извика, когато първият гоблин го достигна.
— Дигън! — изпищя Ариста.
Проблесна бял кинжал, прерязал гърлото на гоблина. Принцесата зърна Ройс да извлича поваления Гаунт. Още трима гоблини се втурнаха напред. Двама паднаха почти моментално, тъй като Ейдриън се бе присъединил към партньора си, размахал два меча. Третият Гхазел се обърна да посрещне новата заплаха точно когато Ройс пристъпваше зад него и гоблинът падна.
— Изправи се, глупако! — изкрещя Ройс, грабвайки наметалото на Дигън, за да го вдигне на крака. — Сега тичай!
— Стрела в крака! — можа само да процеди Гаунт през стиснати зъби.
— Внимавайте! — викна Ариста. Още почти дузина гоблини атакуваха.
Мечовете на Ейдриън проблеснаха. Ройс изчезна, за да се появи отново сред враговете, бялото му острие проблясвайки като звезда в мрака.
— Обратно по дупките си, зверове! — изкрещя Олрик, изтичвайки напред с фенер в едната ръка и меч в другата. Моувин следваше своя крал, докато Олрик безстрашно се хвърли в боя, разсичайки най-близкия гоблин. Отсече му ръката и го повали. Сърцето на Ариста застина, защото брат ѝ не видя острието на друг враг, насочено към главата му. Моувин обаче го зърна. Светкавичен проблясък на меча му блокира атаката, разряза острието и продължи пътя си, убивайки гоблина.
Гаунт се беше изправил и куцукаше напред. Ариста повдигна робата си и затича по стълбите към него.
— Облегни се на мен! — изкрещя тя, заставайки откъм наранения му крак.
Дигън се отпусна върху нея. Площадът се изпълваше с още гоблини. Двадесет — може и тридесет да бяха — търчаха напред с писъци и джавкане, от тях се носеше жужене като рояк скакалци.
— Време е да вървим! — обяви Ейдриън. Достигайки до Олрик, той отскубна фенера от ръката на краля и го разби на камъните пред атакуващите гоблини. Избухнаха пламъци, станали причина за още хленчене и писъци.