По стените бяха издълбани и думи, обгръщащи залата. Такива можеха да бъдат видени и върху гравирани табелки, но Ариста владееше старата реч само говоримо. В невъзможност да разчете значението, тя все пак разпозна думите Тешилор и Цензилор.
Величествено стълбище отвеждаше към галерията отгоре и тя се изкачи. На върха я очакваха редица врати. Някои бяха отворени и разкриваха малки стаи — съдържащи легла, шкафове и лавици. От една надничаше сиянието на фенер.
Откри Ейдриън застанал близо до леглото, взрял се в срещуположната стена като в транс. Гледаше към броня, щит и комплект оръжия. Бронята изобщо не приличаше на традиционните тежки нагръдници, нараменници, подлакътници и набедреници. Бе цяла, изработена като дълга връхна дреха от листове златист метал. Над окачената броня стоеше великолепен шлем с перо, застанал отгоре ѝ като орлова глава.
— Възнамеряваш да се нанесеш? — попита тя. — Притесних се, когато не се върна.
— Съжалявам — рече той, засрамен. — Не чух викове. Всичко наред ли е?
— Гаунт спи, Майрън чете, Магнус спори с Олрик, Ройс още не се е върнал, а Моувин се запиля някъде. А ти какво правиш?
Тя седна на леглото, което поддаде под тежестта ѝ с облак прах.
— Добре ли сте? — той ѝ помогна да се изправи.
— Да — рече тя, кашляйки и размахвайки ръка пред лицето си. — Предполагам дървото е прогнило през годините.
— Това е тя — рече той.
— Какво? — тя отърсваше прахта от робата.
— Това е стаята на Джериш, Джериш Грелад, тешлорският рицар, който се скрил заедно с наследника.
— Откъде знаеш?
— Щитът — рече той и посочи към триъгълния щит на стената. Той носеше емблема с лаври, обгърнали звезда над полумесец. Ейдриън изтегли дългия меч от гърба си. Задържа го така, че тя да види същата емблема в средата на дръжката. Сетне той прекоси стаята. Тогава принцесата забеляза, че бронята нямаше меч, а само ножница от злато и сребро. Ейдриън плъзна върха в цепнатината и позволи на оръжието да се мушне.
— Били сте разделени дълго време.
— Вече не съвпадат напълно — отбеляза Ариста, гледайки как мечът засяда.
— Употребяван е хиляда години — оправда оръжието си Ейдриън. Отново погледна към бронята. — Взел е само меча. Предполагам не е могъл да се скрие с лъскава златна броня — пръстите му се плъзнаха по лъскавия метал.
— Ще ти стане — рече тя.
Той се подсмихна.
— За какво ми е?
Ариста сви рамене:
— И все пак изглежда, че трябва да я вземеш. Така или иначе върви с меча.
— Да, нали?
Той повдигна бронята.
— Толкова е лека — смаяно рече боецът.
Принцесата погледна към леглото и тогава забеляза малкия предмет — фигурка, изработена от опушен кварц. Тя я взе и я изчисти. Изобразяваше трима — момче, заобиколено от двама мъже — един в бронята и един в роба. Приликата с Есрахаддон бе невероятна, само дето тук имаше ръце. Артистът бе притежавал рядък талант.
— Интересува ли те как е изглеждал? — рече тя, подавайки фигурката.
— Бил е млад — рече Ейдриън, вземайки статуетката. — Хубаво лице.
Тогава очите му се преместиха и той се усмихна — тя разбра, че гледа Есрахаддон.
— А това трябва да е Неврик, наследникът. Не прилича много на Гаунт, нали?
— Колко поколения има в едно хилядолетие? — попита тя. — Странно, че е оставил това. Толкова е красиво, човек би си помислил, че би го взел със себе си… или поне…
Тя огледа стаята. С изключение на очакваната след хиляда години развала, тя бе спретната и подредена, леглото бе оправено, шкафовете и чекмеджетата затворени, чифт ботуши стояха до крака на леглото.
— Ти… оправя ли нещо в стаята? — запита принцесата.
Той я изгледа любопитно, изглеждаше сякаш ще се засмее.