— Виждам светлина — оповести Моувин. — Огън или факла, или… Опа.
— Какво? — попита Гаунт.
— Две неща — поде младият граф. — Ейдриън беше прав. Виждам само силуети, но… о, да, сега са много повече.
— Второ? — попита Ейдриън.
— Второ, изглежда приготвят запалителни стрели.
— Каква полза? — каза Олрик. — Сградата е каменна. Няма какво да се запали.
— Дим — отвърна Ейдриън. — Искат да ни задушат.
— Това не звучи добре — рече Дигън.
— Поредната заключена стая — обърна се Ейдриън към Ройс. — Колко станаха вече? Изгубих им бройката.
— Прекалено много.
— Идеи?
— Само една — рече крадецът, взирайки се в Ариста.
Тя видя как Ейдриън кимва.
— Не — моментално каза принцесата. Изправи се и отстъпи. — Не мога.
— Трябва — каза ѝ Ройс.
Тя разклащаше глава тъй рязко, че косата ѝ се въртеше. Дъхът ѝ излизаше на пресекулки, стомахът ѝ се бе свил на топка.
— Не мога — настоя тя.
Ейдриън бавно се доближи до нея, сякаш се приближаваше към подплашен кон.
Ръцете ѝ бяха започнали да треперят.
— Видяхте… видяхте какво се случи миналия път. Не мога да го контролирам.
— Може би — каза ѝ Ейдриън. — Но зад тази врата има няколкостотин Ба Ран Гхазел. Всички истории и приказки са истина. Зная от собствен опит. Всъщност историите не разкриват дори половината истина, защото никой не би се осмелил да ги разказва на деца.
— Служих като наемник няколко години в Калис. Сражавах се за пълководците в Гур Ем Дал — джунглите в източния край на полуострова, който гоблините завзеха. Никога не съм говорил за случилото се там, сега също няма да го сторя — честно, полагам огромни усилия да не мисля за него. Онези дни сред джунглата бяха същински кошмар.
— Гхазел са по-силни от хората, по-бързи, могат да виждат в тъмното. Имат остри зъби. Удаде ли им се възможност, повалят те и разкъсват гърлото или стомаха. Ценят високо човешкото месо. За тях сме не само деликатес, но и важен елемент от религиозните им церемонии. За тях убийството ни ще е ритуал — ще ни заловят живи, ако могат — за да ни изядат, докато още дишаме. Ще изпразват черните си чаши гурлин бог и ще горят листа от тулан, докато ние крещим.
— Тази врата е единственият изход. Не можем да се промъкнем, не можем да им отвлечем вниманието с надеждата да избягаме, не можем да се надяваме на спасение. Или вие правите нещо, или всички умираме. Всичко се свежда до това.
— Нямаш представа какво искаш да сторя. Не знаеш какво е. Не мога да го контролирам. Не… не зная какво ще се случи. Мощта е… е… не мога да я опиша, но бих могла да избия всички. Просто се изплъзва от контрол, измъква се.
— Можете да я овладеете.
— Не мога. Не мога.
— Можете. Преди ви свари неподготвена. Сега знаете какво да очаквате.
— Ейдриън, ако се увлека прекалено…
Тя се опита да си представи и осъзна, че не искаше. Имаше вълнение при мисълта за силата, тръпка като стоенето на ръба на бездна или играта с остър нож. Оживлението се пораждаше от риска, страхът, че може да иде прекалено далеч. Примамваше я като застиналата красота на спокойно езеро. Дори и докато говореше, тя си припомни усещането на желанието, жаждата. Зовеше я.
— Ако се разгъна прекалено — ако ида прекалено далеч — може да не се върна.
Тя погледна към Ейдриън.
— Страхувам се какво би могло да се случи. Не мисля, че бих останала човек. Бих била загубена завинаги.
Той взе ръцете ѝ. Едва когато я докосна, тя осъзна, че трепери. Дланите му бяха силни, топли.
— Можете да го направите — уверено ѝ каза той. Взря се в очите ѝ и тя не можа да не отвърне на погледа му. Видя спокойствие, разбиране, което сега ѝ бе познато — успокояващо, изпълващо я с увереност.
Как го прави той?
Ръцете ѝ спряха да треперят.
Стрела изсъска през прозореца, пропускайки Моувин на косъм. Влачеше след себе си дълга димна опашка, която вонеше на сяра. Отскочи от отсрещната стена и падна, където продължи да припламна и дими. Още две се промушиха през тесните бойници, докато навън се носеше звук като от дъжд. Пушек започна да се промъква и през цепнатините на вратата.
— Трябва да опитате — каза ѝ Ейдриън.
Тя кимна.
— Но искам да си до мен. Не ме оставяй… каквото и да стане.
— Кълна се, че няма да ви оставя — гласът и погледът му бяха тъй прями, тъй решителни.
Дигън се закашля, Олрик и Моувин слязоха от стълбите.
— Всички да се съберат — каза им тя с тих глас, опитвайки се да задържа очите си върху Ейдриън. — Не зная какво точно ще се случи. Просто се опитайте да стоите колкото се може по-близо. А ти недей да ме пускаш, Ейдриън.