Глава 18
Прах и камък
Димът се сгъстяваше и дишането ставаше затруднено, а Ариста все така стоеше неподвижно, мърморейки със затворени очи и потрепващи ръце.
— Ще направи ли тя нещо? — запита Гаунт, последвал въпроса си с кашлица.
— Дай ѝ време — каза му Ейдриън.
Сякаш в отговор на това, в стаята се появи лек полъх. Ейдриън не можеше да определи откъде идва, но той се вихреше из стаята, прогонвайки надалеч дима. Вятърът се усили и скоро подръпваше краищата на наметките им, дърпаше качулките и вдигаше прахта в малки вихри. Пламъците на фенерите угаснаха, вятърът спря. За един удар на сърцето всичко застина.
Сетне предната стена на залата експлодира.
Робата на Ариста засия ослепително. Откъм липсващата стена Ейдриън дочу виковете на гоблините — наподобяващи милион цвърчащи отчаяно плъхове. Площадът, потопен в мрак в продължение на хилядолетие, засия, сякаш слънцето отново огряваше Парадния Мар. Най-накрая можаха да видят истинската някогашна красота на Новронския град, Персепликуис, градът на светлината.
— Съберете си нещата — изкрещя Ариста, отваряйки очи, но Ейдриън виждаше, че тя не е изцяло на себе си. Дишаше бавно и дълбоко, а очите ѝ не се фокусираха върху нищо, сякаш бе сляпа за заобикалящата я среда. Вече не съзираше с очи.
Моувин и Олрик прикрепяха Гаунт. Той изръмжа, но не каза нищо, докато подскачаше на здравия си крак.
— Елате — каза им тя, поемайки към купчината отломки, някога представлявали имперския дворец.
— Справяте се отлично — каза ѝ Ейдриън. Тя не показа да го е чула.
Гоблините бяха отстъпили. Не беше ясно дали го бяха сторили заради експлозията, ярката светлина или някаква невидима магия на Ариста, но Ейдриън забелязваше, че те не се приближават.
Отрядът се бе скупчил около принцесата.
— Това е лудост — каза Гаунт с треперещ глас. — Те ще ни убият.
— Не се отделяйте — рече Ейдриън.
— Приготвят стрели — предупреди Моувин.
— Стойте вкупом.
Мъчейки се да заслонят очи, докато опъват тетивата си, Гхазел изстреляха бараж стрели. Всички от отряда се свиха — без Ариста. Стотиците стрели избухнаха в пламъци и изчезнаха сред дим. Още вой се разнесе от редиците на гоблините, но те не изстреляха втори залп. Демонстрираха още по-голяма неохота да се приближат.
— Открийте процепа! — изкрещя тя. Звучеше задъхано, тонът ѝ бе нетърпелив, като някой, пренасящ тежки мебели.
— Магнус, намери прохода — излая Ейдриън.
— Там вляво, нагоре, има цепнатина. Не, не там, по-далеч — да!
Ройс се стрелна в указаната посока, разхвърляйки камъни.
— Прав е — тук има проход.
— Естествено, че съм прав! — изкрещя Магнус.
— Нещо… — занесено каза Ариста.
— Какво, Ариста? — попита Ейдриън. Тя замърмори и боецът не разбра последните ѝ думи. Държеше ръцете си върху раменете ѝ, стискайки леко, макар да не бе сигурен дали вдъхва увереност на нея или на себе си.
— Нещо… усещам нещо… да се бори с мен.
Ейдриън повдигна глава и се взря към гоблините — гърчеща се маса от сгърчени тела, с лигави зъби и нокти, сграбчили копия и мечове. Зърна търсеното зад тях — движеше се в кръг около фонтана Улуриум. Слабата фигурка на обердаза с пола и пера по главата, размахваща туланова тояга, танцуваше методично. Зърна още двама да се присъединяват към него.
— Трябва да влезем веднага! — изкрещя боецът.
Ройс бутна Майрън и фенер в дупката, блъсна и Магнус, сетне самият той влезе. Гаунт, Моувин и Олрик бяха следващите.
— Трябва да вървим — рече Ейдриън на Ариста.
Чуваше долитащите отвъд площада напеви, когато другите двама шамани също се присъединиха към танца.
— Нещо — замърмори отново принцесата. — Нещо се оформя, нещо расте.
— Затова трябва да се махнем.
В центъра на площада се появи светлина. Не повече от пламък на свещ, тя трепна, увисвайки във въздуха, сетне започна да се уголемява. Светлината се извиваше, проблясваше, пулсираше, за да нарасне до големината на ябълка. Гхазелската армия се присъедини към напевите на тримата обердази, а огненото кълбо продължаваше да расте и да се оформя. Ейдриън видя крайници и глава да се издигат от гърчещия се огън.
— Добре, вече наистина трябва да вървим — каза Ейдриън, сграбчвайки принцесата. Щом го стори, тя се олюля, изглеждайки шокирана и изплашена. Сиянието на робата ѝ угасна.
— Какво става? — попита Ариста.
Той не отговори, вместо това просто я сграбчи за китката и я повлече към тунела, където я бутна в отвора с главата напред. Зад себе си чу изсвирването на стотици стрели, затова се гмурна в дупката след принцесата.