Бяло сияние полетя към прага, обгръщайки го и изблъсквайки червения огън назад, изпълвайки цепнатините. Огнените пръсти трепнаха и се опънаха. От сблъсъка на двете светлини се сипеха искри. Всички чуха долетелия неземен вой на болка, разтърсил недрата на камъка. По стените плъзна гръмка пукнатина. И като духната от нея свещ, червената светлина угасна внезапно.
Ариста остана на площадката с плувнало в пот лице, вдигнала ръце, движейки пръсти във въздуха, сякаш свирещи на невидима арфа. Камъкът на прага сияеше със синя светлина, засиявайки и спадайки като светъл пулс. Движенията ѝ се ускориха, ръцете ѝ затрепериха. Тя простена и извика тревожно.
— Не! — изкрещя тя.
Вятър изпълни пространството около нея. Косата на Ариста се мяташе, робата ѝ сияеше с променлива сила, блестейки като повърхността на лунно езеро.
— Ариста? — викна ѝ той.
— Те… те…
Тя очевидно се бореше с нещо. Пулсиращата светлина на вратата се усили, засиявайки все по-бързо и по-бързо. Тя изпищя и този път главата ѝ отскочи настрани. Отстъпи назад и с изръмжаване насочи тежестта си напред.
— Те се бият с мен!
Тя отново проплака и Ейдриън усети могъщ повей да нахлува през прага. Блъсна и двама им. Боецът се опря с ръка на стената, за да не падне.
— Повече от трима! — рече тя. — Мили Марибор! Не мога…
Лицето ѝ бе напрегнато, беше стиснала зъби. Очите ѝ се наливаха със сълзи, които се стичаха по бузите ѝ.
— Не мога да ги удържа. Бягай! Бягай!
Вратата експлодира. Парчета камък полетяха към стените. Вдигна се облак прах. Ариста отхвърча назад, светлината ѝ почти угасна. Робата излъчваше само потрепващо мораво сияние.
— Не! — изкрещя Ейдриън. Той я сграбчи и я повдигна точно когато гоблиновите орди нахлуваха през вратата.
Гмурнаха се в облака с лъснали зъби и проблясващи очи. Атакуваха с високо издигнати сачели, а от зъбатите им усти се лееха слюнки на очакване и проклятия.
Олрик изтегли меча на Толин Есендън.
— В името на Новрон и Марибор! — яростно изкрещя той, докато се втурваше нагоре по стълбите, следван от Моувин. Лъскавото острие на граф Пикъринг изсъска от ножницата.
— Назад! — изрева кралят. — Обратно при Уберлин, проклети изчадия!
Ейдриън затича надолу по стълбите, притискайки принцесата към гърдите си. Зад себе си чуваше Олрик да проклина гоблините, звънът на остриетата и гоблиновите писъци.
Когато боецът стигна до подножието, Ариста се бе раздвижила, очите ѝ се разтваряха. Той я повери на Майрън.
— Пази я!
Извърна се, изтегли мечове и затича обратно нагоре, съпътстван от Ройс. Над тях Олрик и Моувин се сражаваха сред реки черна кръв, оплискала стените и стичаща се по стъпалата. На площадката вече се бе струпала купчина тела. Оставаха му три крачки, когато Олрик извика и падна.
— Олрик! — изкрещя Моувин. Извърна се към падналия си крал точно когато острие на сачел замахваше към него.
Графът нададе болезнен вик, но успя да отсече главата на гоблина.
— Отстъпи, Моувин! — изкрещя Ейдриън, прекрачвайки Олрик.
Застанали рамо до рамо, двамата изпълваха коридора и се сражаваха като един четирирък боец. Вихрушката на остриетата им всяваше страх и след три опита гоблините се поколебаха. Спряха и застанаха отвъд разтрошената врата, взирайки се през купчина Гхазелски тела.
— Моувин, вземи Олрик и върви! — нареди Ейдриън, дишайки тежко.
— Не можеш да ги удържиш сам — отвърна Моувин.
— Кървиш. Ще ги задържа достатъчно дълго. Отведи краля си.
Моувин се взря към отсрещните оголени зъби.
Ейдриън виждаше поне двама от обердазите да лежат по лице върху каменната маса и си помисли: тя даде всичко от себе си.
— Отведи го, Моувин. Дългът ти е към него. Олрик може да оцелее. Отведи го при Ариста.
Моувин прибра меча си и като се наведе, повдигна Олрик и го понесе надолу по стълбите. Гоблините пристъпиха напред, но се поколебаха отново, когато Ройс изникна до партньора си.
— Грозни дребни боклуци — оцени последният лицата отвъд прага.
Гоблините неохотно пристъпваха напред, тласкани от натиск в тила.
— Колко остава, преди да се сетят, че имат лъкове? — прошепна Ройс.
— Не са от най-умните, особено когато са изплашени — обясни Ейдриън. — В много отношения са като стадо. Ако едно животно се паникьоса, останалите го следват, но все ще се досетят някога. Предполагам разполагаме с минута или две. Изглежда в крайна сметка трябваше да се заемем с винарство, а?
— О, сега се сещаш за това — укори го Ройс.