— Сега щяхме да сме край топлия огън. Ти щеше да опитваш продукцията и да се оплакваш, че не е достатъчно добра. Аз щях да правя списък за пролетта.
— Не — отговори Ройс. — Пет сутринта е. Все още щях да съм в леглото с Гуен. Тя щеше да се е свила на кълбо, а аз да наблюдавам съня ѝ и да се удивлявам на начина, по който косата ѝ лежи върху бузата ѝ, сякаш самият Марибор я е нагласил за мен. А в коша сина ми, Елиас, и дъщеря ми, Мерседес, точно щяха да се разбуждат.
Ейдриън го видя да се усмихва за пръв път след смъртта на Гуен.
— Защо не слезеш при останалите и не ме оставиш тук? — предложи Ройс. — Ще успеете да се отдалечите малко — по-близо до гробницата. Може би има друга врата — с ключалка. Вече изгуби достатъчно време с мен.
— Няма да те оставя тук — каза му Ейдриън.
— Защо не?
— Има и по-добри начини да се умре.
— Може би това е съдбата ми, наградата за живота, който съм водил. Ще ми се тези копелета да се бяха намирали на моста онази нощ — или поне Мерик да се беше бил по-добре. Сега съжалявам. Убийството му имам предвид. Той казваше истината. Не той уби Гуен. Предполагам ще трябва да прибавя и това към списъка съжаления. Върви. Остави ме.
— Ройс! Ейдриън! — викна ги Майрън от подножието. — Бягайте!
— Не можем — поде Ейдриън, когато забеляза бяла светлина да се издига под тях и усети засилването на вятъра. — Кучи…
Стълбите затрепериха и камъните се напукаха. Във всички посоки полетяха отломки, удряйки ги като жила на пчели. Ейдриън грабна Ройс и скочи надолу. Над главите им се понесе гръмък екот и гоблините запищяха, докато таванът се срутваше отгоре им.
— Ейдриън! — провикна се Ариста. Робата ѝ просия и Майрън вдигна фенера високо, но тя не можеше да види нищо през облака прах. Олюля се, замаяна. Краката не я държаха, умът ѝ бе размътен. Размахвайки ръце, за да запази равновесие, тя се взря във вихъра прах, а сърцето ѝ щеше да се пръсне.
— Боже, дано не са мъртви!
— Доста близко беше, не мислите ли? — чу гласа на Ейдриън да долита от мрака.
Боецът и крадецът излазиха от мъглата, покрити в нещо, приличащо на ситно смлян тебешир. Размахваха ръце пред лицата си и кашляха неспирно, докато се изкачваха по камарата боклуци, за да се присъединят към останалите. Пътят зад тях бе запечатан.
Ройс погледна назад.
— Е, и това е начин да им отрежем пътя. Не е най-добрият, но пак става.
— Не знаех какво друго да сторя. Не знаех какво друго да сторя! — каза тя, докато ръцете ѝ се отваряха и затваряха неспокойно. Чувстваше се на ръба да изгуби контрол. Беше изтощена и ужасена.
— Справихте се отлично — каза ѝ Ейдриън, хващайки я за ръцете и стискайки ги леко. Сетне, поглеждайки край нея, попита Моувин: — Как е той?
— Не е добре — с треперещ глас отвърна графът. — Но още е жив.
Новият граф Пикъринг бе коленичил, придържайки Олрик и махайки косата от лицето му. Кралят беше в безсъзнание. Край него се бе образувала голяма тъмна локва.
— Глупакът — каза Моувин. — Издигна ръка, за да отрази удара, сякаш държи щит — понеже винаги се упражняваше с щит. Острието го поряза от рамото до лакътя. Когато се опита да се обърне, те му разпориха стомаха — Моувин обърса сълзи от очите си. — Но той се би добре — наистина добре. По-добре, отколкото някога съм го виждал — по-добре, отколкото смятах, че е способен. Беше почти… сякаш отново се биех рамо до рамо с Фанън.
Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му, по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.
Гърдите на Олрик се повдигаха мъчително. Отвратително гълголене се изтръгваше от гърлото му при всеки накъсан дъх.
— Дай ми фенера — Ейдриън бързо се приведе над краля. Разкъса ризата му, разкривайки раната. Застина при вида ѝ.
— Мили Новрон — рече той.
— Направи нещо — каза му Ариста.
— Нищо не мога да направя — каза ѝ той. — Острието… го е прерязало. Виждал съм това и преди… просто няма нищо… Кървенето няма да спре, не и по начина, по който е… не мога… По дяволите, много съжалявам.
Устните му се притиснаха, очите му се затвориха.
— Не! — каза Ариста, поклащайки глава. — Не! — тя падна и пролази до брат си. Поставяйки ръка на челото му, усети, че той е трескав и подгизнал от пот. — Не! — потрети тя. — Няма да го позволя.
— Ариста? — чу гласа на Ейдриън, но тя вече бе затворила очи и започна да напява. Усети потискащите форми на старите стени, мръсотията и камъка, въздуха между тях, телата им и изтичането на Олриковата кръв, попиваща в земята. В ума си я виждаше като сияеща сребърна река, чийто блясък отслабваше.
— Ариста? — гласът на Ейдриън бе слаб, сякаш долиташе от разстояние.