— Траник? — смаяно рече той.
Страж Доувин Траник се движеше бавно, болезнено. Беше много слаб. По принцип бледното му лице сега бе изпосталяло и призрачно бледо. Тъмната му коса, винаги тъй изрядно сресана назад, сега висеше в безпорядък над лицето му. Някога тънкият мустак и оформената брадица бяха прераснали в безформена брада. Все още носеше червена и черна коприна, която обаче бе само бледа сянка на някогашната си слава — раздърпана и разкъсана.
Стражът успя да се усмихне слабо, когато ги разпозна през присвитите си очи.
— Колко отвратително точно вие да ме намерите — погледът му се спря върху Ройс. — Дойде да си отмъстиш най-сетне, елфе?
Ройс пристъпи напред. Погледна към Траник, сетне хвърли бърз поглед из стаята.
— Как бих могъл да надмина това? Погребан жив в каменна гробница. Съжалявам само, че не е мое дело.
— Какво се случи? — попита Ейдриън.
Траник се закашля. Звукът бе неприятен, сякаш нещо раздираше гърдите му отвътре. Той се приведе, опитвайки се да си поеме дъх.
— Булард спря да говори — старецът беше пречка и го оставихме в библиотеката. Леви… Леви бе убит. Бърни избяга… дезертира.
Траник се премести неловко. Тогава Ейдриън зърна окървавена превръзка на лявото му бедро.
— Колко време си тук?
— Месеци — отвърна той. Погледна към купчинката кости и сгърчи лице. — Правих каквото се налагаше, за да оцелея.
— До нараняването — добави Ейдриън.
Стражът кимна.
— Вече не можех да ги издебвам.
Ройс продължаваше да се взира.
— Давай — каза му Траник. — Убий ме. Вече няма значение. Всичко свърши, но и вие няма да свършите по-добре. Никой не може да вземе рога. Затова сте тук, нали? За рога на Новрон? Рога на Гилиндора? Лежи ей там — той посочи към другата врата. — Зад нея има огромна зала, Подземието на дните, която отвежда до гробницата на Новрон, но няма да я достигнете. Никой не е успял… и вие няма да успеете. Погледнете.
Той посочи към стената срещу него, където имаше издраскани думи.
— Виждате ли изписаното ЕХ? Дотук е стигнал Едмънд Хол. Поел е назад и е избягал от тази дупка, защото е бил умен. Аз останах, мислейки си, че ще мога да разреша загадката, че някак ще прекося Подземието на дните, но това не може да бъде сторено. Опитахме. Леви беше най-бавен — от него дори и труп не остана. Сетне Бърни не искаше да продължи.
— И си го наръгал — обяви Ройс.
— Отказваше да се подчинява. Отказа да опита отново. Намерили сте го?
— Мъртъв.
Траник не показа признаци на удовлетворение или разкаяние, само кимна.
— Какво толкова има в това Подземие на дните? — попита Ейдриън. — Защо да не може да бъде прекосено?
— Виж сам.
Ейдриън понечи да прекоси стаята и Траник го спря.
— Нека елфът го стори. Какво би могъл да видиш с човешките си очи?
Ройс се взря в стража.
— Що за номер е това?
— Не ми харесва — рече Ейдриън.
Крадецът пристъпи до врата и я изследва.
— Изглежда ми наред.
— Така е. Но не и онова, което се крие от другата страна.
Ройс докосна вратата и внимателно прегледа страните ѝ.
— Толкова недоверчив — рече Траник. — Няма да те ухапе, ако отвориш вратата, само ако влезеш в стаята.
Крадецът бавно издърпа двете резета.
— Внимателно, Ройс — каза партньорът му.
Много бавно Ройс избута вратата навътре, надничайки през цепнатината. Погледна наляво и надясно, сетне отново я затвори и пак сложи резетата.
— Какво има? — попита Ейдриън.
— Той е прав — отговори мрачно Ройс. — Никой няма да премине.
Траник се усмихна и закима, докато не бе погълнат от пореден пристъп кашлица, превил го болезнено.
— Какво има? — повтори боецът.
— Няма да повярваш.
— Кое?
— Там има… нещо.
— Какво нещо.
— Знаеш, нещо си.
Ейдриън го погледна, объркан.
— Гиларабрин — каза Траник.
Глава 19
Затваряне на портата
Ренуик се намираше на четвъртия етаж на имперския палат. Пред него архиварят шумолеше с пергаменти, мърморейки си нещо, като от време на време почесваше врат с дългите си мастилени пръсти. Дребосък със заешко лице, с прецизни очи и широка цепка между предните си зъби, той се бе настанил зад огромното си бюро и нещо драскаше. Звукът на перото му напомняше на оръженосеца за мишка, гризяща дърво.
Наоколо притичваха царедворци, циркулирайки през многобройните врати. Няколко лица се обърнаха към него, но само за кратко. Поне административното крило бе свободно от бежанци. Всяко друго кътче от двореца бе изпълнено с тях. Хора задръстваха коридорите, седнали с присвити колене, за да направят път на преминаващите. Други спяха, използвайки вързопите си за възглавници, притиснали ръце към телата си. Ренуик предполагаше, че въпросните вързопи съдържат нищожния остатък от живота им. Мръсни, изплашени лица гледаха стреснато край стените. Предимно семейства — фермери с децата си — дошли от провинцията, където домовете им лежаха изоставени.