— Лина? — промърмори Модина.
Жената спря и издигна глава при звука. Не бе настъпила промяна в острия луничав нос и кафявите очи без видими вежди. Гледаше към императрицата със смесица от надежда и страх.
— Лина Ботуик? — извика императрицата.
Лина кимна и пристъпи крачка назад, когато Модина се втурна към нея.
— Лина! — Модина я обгърна и я притисна силно. Лина се тресеше, а по бузите ѝ се стичаха сълзи.
— Какво има?
— Нищо — каза Лина. — Просто… Не знаех, че ни помниш.
Следваха я Ръсел и Тад.
— Къде са близначките?
Жената се навъси:
— Умряха миналата зима.
— Много съжалявам.
Тя кимна и двете отново се прегърнаха.
Ръсел стоеше край съпругата си. Подобно на Лина, той също бе измършавял, облечен в оръфана и тънка риза, увиснала до коленете му, а парче въже се изживяваше за колан. Лицето му бе по-старо, набраздено с още бръчки, а косата му беше по-сива от запомненото. Тад беше наедрял и по-широк в раменете. Вече не беше момче, а мъж, но бе сух и изпит като останалите.
— Императрице! — рече Ръсел. — Истинска бащичка си. Упорита като муле и силна като вол. Елфите са глупаци изобщо да си мислят, че могат да се изправят срещу някой от Далгренските гори.
— Добре дошли в дома ми — рече тя и го прегърна.
— Дилън Макдърн дойде с нас за Зимния фестивал само преди няколко месеца. Гледахме Ейдриън на турнира — каза ѝ Ръсел.
Тя ги бе довела в спалнята си, където седеше на леглото с Лина, докато Ръсел, който никога не можеше да седи, докато разказва история, стоеше пред нея. Тад беше на прозореца, възхищавайки се на гледката.
— Беше страхотен ден — продължи той, но в гласа му се долавяше съжаление. — Опитахме се да те видим, обаче ни върнаха на портата, естествено. Кой ще ти пусне таквиз като нас да видят императрицата? Така че се върнахме в Олбърн.
— След Далгрен Винс ни уреди парцели в земята на лорд Кимбъл. Тогава бяхме благодарни, но с времето се оказа, че не е било толкова добра идея. Кимбъл вземаше по-голямата част от реколтата и ни удържаше за семена и сечива. Взе синовете на Дилън в армията си — и двамата бяха убити. Когато наближи време да вземе и Тад… реших, че няма причина да оставаме и за това.
— Двамата с Дилън пиехме една нощ и той ми дума: „Ръс, ако трябваше да го понеса отново, щях да избягам.“ Знаех накъде бие, затова се сбогувахме като за последно. Събрахме си багажа и се измъкнахме. Ама бягахме само заради Тад. На Стоктънския мост чухме, че елфите били нападнали Олбърн. Казваха, че изпепелили мястото. Дилън, Винс, дори лорд Кимбъл вече са мъртви сигурно. Дойдохме тук, защото не знаехме къде другаде да идем. Надявахме се, но не очаквахме да те видим.
Вратата на стаята бе блъсната и вътре нахлуха момичетата и мистър Рингс — и тримата спирайки рязко при вида на Ботуикови, застивайки мълчаливо. Модина протегна подканяща ръка и момичетата смутено пристъпиха напред. Миещата мечка се покатери върху рамото на Мърси — за безопасност.
— Това са Мърси и Али — представи ги Модина.
Лина им се усмихна любопитно, сетне се взря в острите уши на Али.
— Тя…
Модина я прекъсна:
— Те са ми като дъщери. Бащата на Али е на много важна мисия и му обещах да се грижа за нея до завръщането му. Мърси е… — тя се поколеба, никога не го бе изричала в присъствието на момичето преди. — Тя е сираче от север, една от първите, видели елфите да атакуват.
— И като стана дума за елфи… — Ръсел продължи подетото от съпругата му.
— Да, Али е от елфическо потекло. Баща ѝ я спасил от робовладелски кораб за Калис.
— И това не те притеснява? — попита Ръсел.
— Че защо? Али е сладко малко момиче. Двете се привързахме една към друга. Нали? — Модина прибра един немирен кичур зад заостреното ухо.
Момичето кимна и се усмихна.
— С баща ѝ може да се скараме за нея, когато той се върне — императрицата се усмихна и на двете. — Къде сте били, пакостнички такива?
— В кухнята, играехме си с Ред.
Модина повдигна вежда.
— С мистър Рингс?
— Те се спогаждат — каза Мърси. — Макар че…
— Какво?
Мърси се поколеба, така че Али пристъпи напред.
— Мърси се опитва да накара Ред да носи мистър Рингс на гърба си. Не се разви добре. Господин Тинли ни изгони, след като Ред събори едни тенджери.
Модина подбели очи.
— Вие сте двойка чудовища.
Лина заплака и прегърна Ръсел, който я погали.
— Какво има? — попита императрицата, отивайки до жената.
— О, нищо — отговори вместо нея съпругът ѝ. — Момичетата… Липсват ѝ близначките. Едва не изгубихме и Тад, нали така, момче?