Тад, който все още стоеше на прозореца, се обърна и кимна. Не бе казал и дума. Тадеус Ботуик, когото Модина помнеше, никога не бе от мълчаливите.
— Оцеляхме всички онези кошмарни нощи в Далгрен — каза Лина, хленчейки. — Но животът в Олбърн уби двете ми момичета и сега… сега…
— Всичко ще бъде наред — каза ѝ Модина. — Ще се погрижа за това.
Ръсел я погледна, кимайки оценяващо.
— Одрала си кожата на баща си. Терън щеше да се гордее с теб, Тракия. Много щеше да се гордее.
Ренуик си нямаше представа какво да прави. Трети пореден ден бе объркан. Искаше да се върне в Амбертън, но императрицата му забрани. Елфическата армия вече щеше да се намира между тях. Опита се да възобнови задълженията си на паж, за да открие, че вече не заема тази длъжност, отново по заповед на императрицата. Очевидно нямаше възложени му задължения.
Носеше нова туника, много по-хубава от всички, които бе имал досега. Хранеше се с великолепни гозби и спеше точно под сър Елгар, срещу сър Гилбърт от Лайл, в двуетажно легло в рицарските помещения.
— Скоро ще имаш предостатъчно работа, хлапе — каза му Елгар. Двамата със сър Гилбърт играеха шах и последният печелеше партията с лекота. — Когато елфите пристигнат, ще си заработиш надницата.
— Носейки кофи с вода до портата за войниците — каза мрачно Ренуик.
— Вода? — попита Елгар. — Това е работа за пажовете.
— Аз съм паж.
— Ха! В легло на паж ли спиш? А тази туника на паж ли е? Храната на паж ли ядеш? Ринеш конюшните? Бил си паж, но сега императрицата ти е хвърлила око.
— Какво означава това?
— Означава, че тя е благосклонна към теб и че няма да мъкнеш вода.
— Но какво…
— Можеш ли да въртиш острие, момче? — попита Гилбърт, докато преместваше пешка напред, карайки Елгар да се разшава неспокойно на стола.
— Така мисля.
— Мислиш?
— Сър Молнес не ми позволяваше…
— Молнес? Молнес беше идиот — изръмжа Елгар.
— Вероятно и затова си строши врата — рече Гилбърт.
— Беше пил — изтъкна Ренуик.
— Беше идиот — повтори Елгар.
— Няма значение — каза Гилбърт. — Почне ли битката, ще се нуждаем от всеки годен мъж. Вчера може да си бил и паж, но утре ще бъдеш войник. И с благоразположението на императрицата — бий се добре и можеш да станеш рицар.
— Не му пълни главата с глупости — рече Елгар. — Той дори не е оръженосец.
— Бях оръженосец на сър Ейдриън.
— Ейдриън не е рицар.
Прозвуча рог и тримата изхвърчаха от помещенията, втурвайки се през тълпите към преддверието. Изскочиха на двора, поглеждайки към стражите на кулите.
— Какво става? — викна Елгар на Бентън.
Стражникът чу гласа му и се обърна.
— Сър Бректън и армията се завърнаха. Императрицата отиде да ги приветства.
— Бректън — мрачно каза Гилбърт. — Ела, Елгар, имаме да си довършваме партия.
Двамата се върнаха обратно, но Ренуик се отправи тичешком към южната порта на града. Подвижната решетка вече бе вдигната и войниците със синьо-златното карирано знаме на Бректън тъкмо влизаха.
Звучаха барабани, отеквайки в такт с крачките на маршируващите. Маршалът яздеше начело и слънцето сияеше по бронята му. Край него яздеше лейди Амилия, увита в тежко вълнено наметало, поръбено с кожа, покрило отчасти задницата и хълбоците на коня ѝ. Ренуик разпозна и други лица: крал Арманд, кралица Адълайн, принц Рудолф и по-младият му брат Хектор; Леополд, херцогът на Рочел и жена му Женвиев, с които олбърнските благородници се изчерпваха. Пристигането им официално оповестяваше падането на източните провинции. Сър Муртас, сър Брент, сър Андиърс и неколцина други, които познаваше от турнирите, крачеха сред кавалерийските редици. Зад тях маршируваха пехотинци. Следваха ги коли с провизии и още бежанци.
Модина изтича да прегърне Амилия в мига, когато последната слезе от коня.
— Ето те! — рече тя, прегръщайки я. — А семейството ти?
— В колите са — каза ѝ Амилия.
— Доведи ги в голямата зала. Гладна ли си?
Тя кимна, усмихвайки се.
— Тогава ще се срещна с тях и ще ядем. Аз също имам хора, с които бих искала да се запознаеш. Нимбус!
— Ваше Високопреосвещенство — канцлерът притича до нея и Амилия прегърна върлинестия царедворец.
Ренуик не можа да види нищо повече, тъй като войниците изпълниха улицата. Отиде до стената и се изкачи над портата, където капитан Евъртън отново беше на пост, наблюдавайки завръщането на армията.
— Впечатляващ е, нали? — каза му Евъртън, докато двамата гледаха колоната от бойниците. — Лично аз ще спя по-спокойно, знаейки, че сър Бректън е тук. И тъкмо навреме, подозирам.