— Какво искате да кажете?
— Не ми харесва небето.
Ренуик повдигна очи. Мрачни мъгли се сблъскваха в странна смесица от кафяво и жълто, отвратителен бульон от гъсти облаци, блъвнал като в котела на някоя вещица.
— Това не ми изглежда естествено.
— И е по-топло — каза Ренуик, едва сега осъзнал, че е навън без наметало, а не трепери. Издиша и не видя дъха си. Притича до ръба на бойницата и погледна на юг. В далечината облаците бяха още по-тъмни, зърна странен зеленикав оттенък в небето.
— Идват.
— Надуйте рога — заповяда Евъртън, когато и последните редици бяха влезли в града. — Затворете портата.
Глава 20
Подземието на дните
Бягайки по коридорите, тя дочу екот на стомана и викове. Бе изпълнила дълга си, нямаше повече задължения. Слизайки в гробниците, тя влезе в Подземието на дните. Императорът лежеше на пода, а последните от лоялните му рицари загиваха от мечовете на Венлиновите поддръжници. В нея бушуваше ярост, докато изричаше думите. Стаята се разтърси и евентуалните убийци на императора ѝ — десетима тешлорски рицари — закрещяха, докато телата им се разкъсваха на части.
Падна на колене.
— Императоре! — викна тя. — Тук съм!
Нареион плачеше. Стискаше мъртвите тела на Амитис и Фанкила — съпругата и дъщерята.
— Трябва да вървим — настоя тя.
Императорът поклати глава.
— Рогът?
— Поставих го в гробницата.
— Синът ми?
— С Джериш е. Напуснаха града.
— Тогава ще приключим тук — Нареион изтегли меча си. — Омагьосай го с вплетените слова.
Тя знаеше какво той възнамерява да стори. Искаше да го убеди, че има и друг начин, но макар да поклащаше глава, тя положи ръка върху оръжието и изрече думите, карайки острието да засияе, докато върху него се появяват букви. Движеха се и се променяха, сякаш несигурни къде трябва да застанат.
— Сега иди при него. Аз ще се погрижа той никога да не влезе в гробницата — императорът погледна към мъртвото си семейство и към сияещия меч. — Ще се погрижа никой да не го стори.
Тя кимна и се изправи. Поглеждайки още веднъж към плачещия над близките си император, напусна Подземието на дните. Вече не бързаше. Времето вече не беше от значение. Императорът беше мъртъв, но Венлин не беше убил него. Бе пропуснал шанса си. Венлин щеше да спечели битката, но да изгуби войната.
— Значи той е мъртъв — чу гласа, тъй познат. — А ти си тук да ме убиеш?
— Да — отвърна тя.
Намираше се в коридора пред тронната зала. Той беше вътре, гласът му се просмукваше навън.
— И си мислиш, че можеш да го сториш? Дори старият Йолрик не е толкова глупав, че да ми се противопостави. А ти — ти си най-младият от съвета, хлапенце — осмеляваш се да изправиш срещу мен беглото си познание на Изкуството? Аз съм Изкуството — родът ми го създаде. Брат ми обучи Цензилор. Целият съвет води началото си от знанието и уменията на Миралийт. Ти развали много. Не те подозирах. Джериш бе очевиден, но ти! Искаше власт, винаги си искал власт — като всички вас. Мразеше тешлорите повече от всички. Мислех, че мога да разчитам на теб.
— Това беше преди Авемпарта, преди да разкрия кой си, убиецо. Не ще успееш.
— Вече го сторих. Императорът е мъртъв, зная това. Остава ми да завържа един последен възел. Къде е Неврик?
— Ще умра, преди да ти кажа.
— Има и неща, по-лоши от смъртта.
— Зная — каза му тя. — Затова я избрах. Смърт за мен, смърт за теб…
Тя погледна към залялата коридора слънчева светлина. Чуваше как парадът марширува край ликуващите тълпи.
— Смърт всекиму. Време е да бъде сложен край и Неврик да се върне на трона си. Време е да погребем мъртвите.
Погледна към слънцето за последен път и си помисли за Елиня.
— Нека Марибор вземе и двама ни — рече тя. Затвори очи и започна заплитането.
— Той успя.
Ариста се събуди изпотена, сърцето ѝ биеше бясно.
Лежеше в малка тъмна стаичка, осветена от самотен фенер. От пода я делеше тънко одеяло, друго беше я покрило, а под главата ѝ бе положена раница. Помещението не беше по-голямо от старата ѝ спалня в кулата. Квадратно със сводест таван, арките се сливаха във формата на звезда. Имаше две врати, едната от които бе залостена. Ниши с решетки с месингови дръжки покриваха стените, изпълнени със свитъци — спретнато подредени навити пергаменти. Много от решетките бяха отворени. По пода лежаха няколко свитъка, част от които под формата на късчета. В средата на стаята имаше статуя. Бе виждала подобни на нея в църкви и параклиси. Изобразяваше Новрон, но му липсваше главата. Прахта около статуята указваше, че и тя е била раздробена на парчета.