Ейдриъновото лице бе първото съзряно от нея, тъй като той седеше наблизо.
— Будна сте най-сетне — рече той. — Вече започвах да се тревожа.
Майрън се намираше отляво. Бе застанал най-близо до светлината, седнал сред купчина пергаменти. Монахът повдигна очи, усмихна се и махна.
— Добре ли сте? — попита боецът с притеснен глас.
— Просто съм изтощена — тя потърка очи и въздъхна. — Колко съм спала?
— Пет часа — каза Ройс. Чу само гласа му, тъй като той се намираше някъде извън светлината.
— Пет? Наистина? Чувствам се, сякаш бих могла да спя още десет — рече принцесата с прозявка.
В ъгъла зърна неприятен на вид човек — бледен и слаб — приличащ на болен проскубан гарван. Седеше прегърбен и ги наблюдаваше с тъмните си топчести очи.
— Кой е това?
— Страж Траник — каза ѝ Ейдриън. — Последният оцелял член от предния отряд. Бих ви запознал, но ние с него не се обичаме особено, като се има предвид, че той простреля с арбалет Ройс миналата есен — едва не го уби.
— И е още жив? — попита Ариста.
— Не гледайте мен. Не съм го спрял — каза ѝ Ейдриън. — Гладна ли сте?
— Предвид обстоятелствата ми е неприятно да го кажа, но умирам от глад.
— Помислихме те за мъртва — каза ѝ Моувин. — За дълго време спря да се движиш и дори да дишаш. Ейдриън те шамароса няколко пъти, но ти не реагира.
— Ударил си ме отново? — тя потри буза, усещайки остатъчната болка.
Той изглеждаше виновен.
— Бях изплашен. А и последният път проработи.
Тя зърна превръзката на ръката на Моувин.
— Ранен си?
— По-скоро съм посрамен. Но това е неизбежно, когато си Пикъринг, сражаващ се до Ейдриън. Не боли много, наистина.
— Хм, да видим — чу Ейдриън да тършува из багажа. — Ще желаете ли осолено свинско… или може би… да видим… какво ще кажете за осолено свинско? — запита той с усмивка, подавайки ѝ дажба.
Тя я разкъса с треперещи ръце.
— Сигурна ли сте, че сте добре? — запита боецът, изненадвайки се от прозвучалото в гласа му притеснение.
— Просто съм отпаднала, нали знаеш как е?
Ейдриън не показа дали знае, но продължи да я гледа така, сякаш тя щеше да се строполи мъртва всеки миг.
— Добре съм — увери го принцесата.
Тя отхапа къс месо. Осоленото и сухо свинско бе истинска наслада, погълна го почти без да дъвче.
— Олрик? — попита тя.
— Отвън в коридора е — каза Ейдриън.
— Още не сте го погребали, нали?
— Не, не още.
— Хубаво. Бих искала да го отнеса обратно в Меленгар, където да бъде положен в гроба на предците си.
Останалите се извърнаха, видимо утихнали. Тя зърна притесняваща усмивка да изгрява на лицето на Траник. Старецът изглеждаше като мъртвец в сиянието на фенера. От злонамереността му я побиха тръпки.
— Какво има? — попита принцесата.
— Не изглежда, че ще се връщаме в Меленгар — каза ѝ Ейдриън.
— Рогът не е тук?
— Очевидно се намира отвъд онази врата, но не…
— Отвъд онази врата чака смърт — каза ѝ Траник. Заговори за пръв път, гласът му бе съскаво хриптене. — Смърт за всички деца на Марибор. Пазителят на последния император охранява Подземието на дните и няма да допусне никой да премине.
— Пазител? — попита тя.
— Гиларабрин — каза ѝ Ейдриън. — Голям.
— Естествено, че ще е голям, нали е гиларабрин.
Ейдриън се усмихна.
— Не разбирате. Този е наистина голям.
— Има ли меч? Трябва да има и меч да го убием, нали?
Боецът въздъхна.
— Ройс казва, че имало и друга врата на другия край. Може би е там. Не знаем. Пък и осъзнавате, че няма причина мечът също да е тук.
— Трябва да погледнем. Трябва да…
Мечът.
— Какво има? — попита Ейдриън.
— Гиларабринът по-голям ли е от онзи в Авемпарта?
— Много по-голям.
— Би трябвало — рече тя, припомняйки си съня си. — А мечът е там, зад другата врата.
— Откъде знаете?
— Видях го… или по-скоро Есрахаддон го е видял. Император Нареион е създал гиларабрина. Есрахаддон омагьоса оръжието на краля и Нареион призова звяра. Само че го стори със собствената си кръв. Пожертва се, вливайки сила в гиларабрина, заръчвайки му да охранява гробниците, където Есрахаддон е скрил рога.