— Смятах, че това са просто небивалици, детски измислици. Хващахме се за ръце, оформяхме редици и пеехме това, докато някой се опитваше да събори останалите или да разкъса редицата. Сетне беше ред на откъснатите. Нямахме си представа какво означава.
— Лъжи! Всичко това са лъжи! — изкрещя Траник, изправяйки се с мъка на колене. Трепереше, но Ариста не можеше да определи дали от слабост или от бяс — може би и от двете.
— Не мисля така — обади се изпод купчината свитъци Майрън.
— Ти дори не трябва да ги четеш! — сопна се стражът. — Църквата е запретила цялата литература тук. Забранена е!
— Виждам защо — каза Майрън.
— Предизвикваш нифронската църква дори с докосването си до тях!
— За щастие не принадлежа към нифронската църква. Монасите на Марибор нямат подобен канон.
— Ти си този, който е скъсал онези свитъци — обвинително каза Ейдриън.
— Бяха зли.
— Какво имаше на тях? Какво беше толкова ужасно? Ти си опожарил библиотеката. Какво се опитваш да скриеш? — Ейдриън се замисли, сетне посочи към статуята. — Ами главите? И това е твое дело. Не само тази статуя, но и из целия град. Защо?
Тъй като Траник не отговори, боецът се обърна към Майрън.
— Какво откри?
— Много неща. Най-значимото от които е, че елфите никога не са били поробвани от империята.
— Какво? — попита Ройс.
— Според всичко прочетено тук, елфите никога не са били поробвани. Има купища доказателства, че са били равнопоставени граждани — дори почитани.
— Настоявам да спреш! — изрева Траник. — Ще докараш гнева на Новрон върху всички ни!
— Внимавай, Майрън — рече Моувин. — Не бихме искали да свършим зле.
— Богохулници! Жалки глупци! Ето защо е грешно да се позволява на онези извън църквата да учат старореч. Затова патриархът заключи Едмънд Хол и запечата изхода, защото знаеше какво ще се случи. Затова и наследникът трябваше да умре, защото един ден щяхте да дойдете тук. Не успях да достигна рога, но все още мога да послужа на вярата си.
Траник скочи с неочаквана за телосложението му бързина и грабна фенера. Преди дори Ройс да успее да реагира, стражът го хвърли към Майрън. Стъклото се пръсна и маслото заля свитъците около монаха. Блъвнаха пламъци, затанцували по мазната локва. Огънят плъзна по пергаментите и нагоре по краката на Майрън.
Сетне изчезнаха.
С пукот стаята потъна в мрак.
— Това не беше особено мило — рече в тъмното Ариста. Робата ѝ започна да сияе, потапяйки помещението в студено синьо сияние. Тя се взираше в Траник. Пулсиращата светлина ѝ придаваше заплашително изражение. — Добре ли си, Майрън?
Монахът кимна, обърсвайки маслото от лицето си.
— Само се постоплих — отвърна той. — И май веждите ми ги няма.
— Копеле! — изкрещя Моувин, скачайки на крака и посягайки към меча си. — Можеше да го убиеш! Можеше да убиеш всички ни!
Дори Гаунт бе скочил прав, но Траник не реагира. Стражът не помръдваше. Бе се привел напред, облегнат на стената под неестествен ъгъл. Очите му се взираха в тавана, но не дишаше.
— Какво му е? — попита Гаунт.
Моувин го докосна.
— Той е… мъртъв.
Главите се извърнаха.
— Само угасих пламъците — каза им Ариста.
Главите се обърнаха отново.
Ройс седеше на различно място от позицията си преди огъня. Принцесата погледна отново към тялото на Траник. От една тънка червена ивица на врата му капеше кръв.
Моувин пусна меча си и седна.
— Сигурен ли си, че си добре, Майрън?
— Да, нищо ми няма — монахът се изправи. Отиде до стража и коленичи. Склопи очите му, взе ръката му, наведе глава и тихо запя:
— Как можеш да правиш това? — запита Дигън Гаунт. — Та той се опита да те убие. Искаше да те изгори жив. Толкова ли си невеж, та не разбираш?
Майрън не му обърна внимание и остана до стража, все така свел глава и затворил очи. Възцари се мълчание, сетне Майрън кръстоса ръцете на Траник на гърдите му и се изправи. Спря пред Гаунт.
— „По-скъпа от злато, по-драгоценна от живот е милостта, дарена на онзи, несъзнал нежната ѝ целувка“ — Гирард Хайли, „Поговорки на душата“.
Монахът извади друг фенер от раницата на Моувин.