— Скоро ще ни свършат — каза той, пресягайки се да вземе огнивото.
— По-добре дай на мен — рече Ейдриън. — Някоя искра може да те подпали.
Монахът му подаде фенера и огледа останалите.
— Някой ще ми помогне ли да го погреба?
Дигън издаде подобен на смях звук и откуцука.
— Аз — обади се Магнус от другия ъгъл на стаята. — Можем да използваме камъните от срутването.
Ейдриън мълчаливо пое тялото на Траник, което се огъна в средата като дебел килим. Ръцете му увиснаха, бели и безжизнени. Ариста гледаше как трупът оставя редица тъмни капчици по прашния камък. Погледна към боклука в ъгъла, в който бе седял Траник. Гърнета, купи, парчета раздран плат, подгизнали одеяла — напомняше ѝ на мише свърталище. Колко ли дълго е бил тук? Колко дълго е лежал в тази стая, чакайки смъртта? Колко дълго ще я чакаме ние?
Принцесата се изправи. Загърбвайки купчината боклук, тя се приближи до залостената врата. Докосна камъка и металните резета. Вратата бе студена. Опря длани на повърхността и доближи ухо. Не чу нищо. Припомни си, че онова там не беше живо същество и не ставаше неспокойно. Можеше да почувства излъчването на силата, отблъскваща я като противоположен полюс на магнит. Срещата с обердазите бе развила усета ѝ за магия. Новата миризма, която я объркваше преди двореца, вече не представляваше мистерия. Отвъд тази врата се криеше магия, но не беглият, променлив тип на обердазите. Гхазелските шамани се появяваха в ума ѝ като виещи се сенки, пулсиращи неравномерно, но това… това беше нещо по-велико. Силата отвъд прага бе ясна, съсредоточена и удивителна. В него долавяше елементи на плетивото. Усещаше с чувствата си — имаше нещо повече от магия, което оформяше модела. Невъобразима тъга и силата на саможертвата бяха овързани с нишка надежда. Ужасяваше я и в същото време го намираше за красиво.
От коридора долетя стърженето на намествани камъни. Ейдриън се върна, бършейки ръце от дрехите си, сякаш да изтрие някаква зараза. Седна край Ройс в сенките, далеч от останалите.
Ариста прекоси стаята, коленичи пред тях и седна на пети. Робата се изду около нея.
— Някакви идеи? — рече тя, указвайки с глава към залостената врата.
Ройс и Ейдриън се спогледаха.
— Няколко — рече Ройс.
— Знаех си, че мога да разчитам на вас — тя просия. — Винаги сте на линия, чудотворците на Олрик.
Ейдриън скриви лице.
— Не се обнадеждавайте прекалено.
— Откраднали сте съкровището от Короносната кула и сте го върнали на следващата нощ. Проникнахте в Авемпарта, Гутария и в Дръминдор — два пъти. Колко по-трудно може да е това?
— Вие знаете само за успехите — каза Ройс.
— Имало е и провали?
Двамата се спогледаха, усмихвайки се болезнено. Сетне кимнаха.
— Но сте още живи. Бих си помислила, че провалът…
— Не всички провали свършват със смърт. Вземете например мисията ни за ДеУитт в замъка Есендън. Това трудно може да се нарече успех.
— Но тогава меч нямаше, беше капан. И накрая всичко се подреди. Трудно може да се нарече и провал.
— Олбърн обаче беше — каза Ройс, а партньорът му кимна.
— Олбърн?
— Повече от година престояхме в тъмницата на крал Арманд — каза ѝ боецът. — Кога беше това, преди шест години? Седем? Беше точно след онази гадна зима. Сигурно помните, истински мраз. Чак Галевир беше замръзнала.
— Помня. Баща ми искаше да организира празненство за двадесетия ми рожден ден, само дето никой не дойде.
— Бяхме прекарали цялата зима в Медфорд — каза Ройс. — Уютно и удобно — приятно си беше всъщност, но изгубихме форма. Бяхме се отпуснали.
— И още щяхме да киснем в онази тъмница, ако не бяха Джени и Лио — рече Ейдриън.
— Джени и Лио? — попита Ариста. — Нямате предвид херцога и херцогинята на Рочел?
— Мда.
— Те са ваши приятели?
— Вече да — каза Ройс.
— Получихме работата чрез Албърт, който получил задачата от друг посредник. Типичната работа с двойно подсигуряване, където клиентът не ни познава, както и ние не знаем кой е той. Оказа се, че са били херцогът и херцогинята. Албърт наруши правилата, казвайки им кои сме, така че те убедиха Арманд да ни пусне. Още не съм напълно сигурен как.
— Страхуваха се, че ще се раздрънкаме — додаде Ройс.
Ейдриън му се смръщи, сетне извъртя очи.
— За какво? Ние не знаехме кой ни е наел тогава.
Ройс сви рамене и Ейдриън отново погледна към Ариста.
— Както и да е, просто извадихме късмет. Арманд не си направи труда да ни екзекутира. Но да, не печелим всеки път. Дори онази мисия с Короносната кула бе същински хаос.