— Глупаво е! Точно това представлява — глупост.
— Гледай на нещата по следния начин — каза му Ейдриън. — Ако се провалиш и онова нещо те схруска, всичко ще свърши ей така — щракна с пръсти. — Не го ли направиш, оставаш тук и гаснеш от глад с дни.
— Или се задушаваш — додаде Ройс. Всички го погледнаха. Той подбели очи. — Въздухът става застоял. Разполагаме с ограничено количество.
— Ако така и така ще умираш, защо не умреш, вършейки нещо благородно? — каза му Ейдриън.
Гаунт просто поклати глава.
— Точно това е — отвратено каза Моувин. Държеше раната си, а на лицето му имаше изписана болка. — Нацели съвсем точно, Ейдриън. Гаунт не е благороден. Той дори си няма представа какво означава това. Искаш ли да знаеш истинската разлика между теб и Олрик? Ти държеше подигравателни и гръмки речи против благородството, за синята кръв и за некомпетентността, но макар да носиш в себе си кръвта на императора, тя трябва да се е разредила до такава степен, че от нея не е останала и следа. Потеклото ти отдавна е забравило величието си — низката ти страна е поела контрол. Необузданата ти алчност не е овладяна от цел или чест.
— Олрик може и да не е бил най-добрият крал, но беше храбър и достоен. Идеята да прекосиш тази врата, да се изправиш срещу смъртта, трябва да те ужасява. Колко ужасно трябва да е да захвърлиш живота си, преди да си имал шанса да го изживееш. Колко измамен трябва да се чувстваш, като изхарчил монета още преди да си я спечелил. От какво можеш да изпитваш гордост? От нищо! Олрик би прекосил прага — не защото е крал, не защото е аристократ, а заради това, което представлява. Не беше съвършен. Правеше грешки, но никога нарочно, без намерение да причинява вреда. Живя живота си по начина, който смяташе за най-добър. Винаги правеше онова, което смяташе за правилно. Ти можеш ли да претендираш за подобно нещо?
Гаунт мълчеше.
— Не можем да те принудим — каза му Ариста. — Но ако не го сториш, Ейдриън е прав — всички ще умрем, защото няма връщане назад, а без теб не бихме могли да продължим.
— Поне мога ли да си доям, преди да отговоря?
— Разбира се — каза му тя.
Прокара ръка през косата си и въздъхна дълбоко. Все още бе толкова изморена, толкова изтощена — и всичко ставаше толкова трудно. Знаеше, че няма да е лесно да убеди Гаунт, но което бе по-лошо, нямаше си и представа какво да прави, ако той се провали.
Дигън повдигна месото към устата си, сетне спря и се намръщи.
— Изгубих апетит.
Погледна към тавана. Очите му бяха унили, устната му трепереше, въздухът шумно напускаше ноздрите му.
— Знаех си, че нещо такова ще се случи — ръката му разсеяно се вдигна към врата, сякаш търсеше нещо. — Откакто го загубих, откакто ми го взеха, вече нищо не е същото.
— Какво са ти взели? — попита тя.
— Щастливия амулет, който майка ми ми даде като малък, красив сребърен медальон. Пазеше ме от злина и ми носеше късмет. Докато го носех, можех да се отърва от всичко. Сестра ми винаги казваше, че съм водел омагьосан живот. Така беше, но той го взе.
— Кой, Гай ли? — попита принцесата.
— Не, друг. Наричаше се лорд Мариус. Знаех, че вече нищо няма да е като преди. Преди не трябваше да се тревожа — сега всичко се разпада — той погледна към вратата на Подземието на дните. — Вляза ли там, ще умра. Зная го.
Ейдриън бръкна под ризата и издърпа сребърна верижка през врата си. Очите на Гаунт се разшириха, когато боецът му показа амулета.
— Есрахаддон е изработил медальона ти, както и този тук. Даде ми го баща ми, както ти си получил своя от майка си. Убеден съм, че са еднакви. Ако се съгласиш да опиташ да прекосиш стаята — ще ти го дам.
— Дай да го разгледам!
Ейдриън му подаде амулета. Гаунт коленичи близо до фенера и го огледа.
— Да, същият е.
— Е? — запита боецът.
— Добре — отвърна Дигън. — С това ще го сторя… но после си остава за мен, нали? Иначе няма да го направя.
— При едно условие. Модина да си запази короната.
Гаунт го изпепели с поглед.
— Скъсай договора с нея. Ако се съгласиш тя да остане императрица, може да го задържиш.
Дигън опипа медальона, замислено местейки очи. Погледна към вратата на гробницата и въздъхна.
— Добре — каза той и усмихнато нахлузи медальона.
— Договорът?
Гаунт се намръщи, сетне извади пергамента от дрехите си и го подаде на Ейдриън, който го скъса, добавяйки още към парченцата по пода.
— Как сте? — обърна се боецът към Ариста.
— Все още съм изморена, но сега няма да заспя.
Ейдриън се изправи и отиде до вратата.
— Майрън, може да започнеш да се молиш.