— Не трябваше да идвам — оплака се Гаунт. — Как изобщо се забърках в това? Не мога да повярвам, че се случва. Някой друг затруднява ли се да диша?
Той се отпусна назад, зави се през глава и простена.
В настъпилата тишина Майрън се изправи и потърси непрочетени свитъци из дупките.
— Кой беше той? — обърна се Магнус към Ройс. — Онзи, който те е научил на елфически?
— Какво?
— Преди малко спомена човек, който ти казвал за елфически думи. Кой беше той?
— О — рече Ройс, отново шавайки с пръсти на краката. — Срещнах го в затвора. Той беше може би първият истински приятел, когото някога съм имал.
Това привлече вниманието на Ейдриън. Ройс никога преди не бе говорил за времето, прекарано в Манзант. И тъй като не познаваше човек, когото Ройс да е наричал свой приятел, той изрече догадка:
— Той ти е дал Алвърстоун.
— Да — рече Ройс.
— Кой беше той? — попита джуджето. — Как се срещнахте? Той пазач ли беше?
— Не, затворник като мен.
— Как е успял да вмъкне вътре кинжал?
— И аз го попитах същото — каза крадецът. — Каза, че не го бил сторил.
— Какво? Намерил го е? Копаейки в солената мина? Изровил е това съкровище там?
— Може би, но не това ми рече, а той не беше от онези, които лъжат. Каза, че го бил направил сам — направил го за мен. Щял да ми трябва — Ройс се огледа замислено. — В затвора се заклех да не се доверявам на никого. Тогава го срещнах. Щях да умра още в първия месец, ако не беше той. Той ме поддържаше жив. Нямаше причина — никаква причина — но го стори. Научи ме разни неща: как да оцелявам в мината, къде да копая и къде не, кога да спя и кога да се преструвам, че спя. Преподаде ми математика, четене, история, дори малко елфически. Никога не поиска нищо в замяна.
— Един ден бях извлечен при Амброуз Муур, за да се срещна със старец на име Аркадиус, който се определяше като магьосник. Той предложи да ми откупи свободата, ако изпълня специална мисия за него — обира на Короносната кула, както се оказа впоследствие — Ройс погледна към Ейдриън. — Казах, че ще го направя, ако плати и за освобождаването на моя приятел. Аркадиус отказа. Тогава се престорих, че приемам условията му, за да се измъкна. Казах на приятеля си, че когато се отърва от затвора, ще прережа гърлото на старчока, ще му открадна парите и ще се върна, за да му откупя свободата.
— Какво те накара да си промениш мнението? — попита Ейдриън.
— Той. Накара ме да обещая да не убивам Аркадиус или Амброуз Муур — единственото нещо, което той някога поиска от мен. Тогава ми даде Алвърстоун и се сбогува.
— И ти никога не се върна?
— Напротив. Година по-късно имах доста пари и планирах да го освободя, но Амброуз ми каза, че бил умрял. Хвърлили тялото му в морето — Ройс изпъна ръце. — Така и не можах да му благодаря.
Часовете минаваха. Ейдриън лежеше на пода, унасяйки се на пресекулки. Сънуваше, че се сражава редом до баща си срещу сенчести създания, които искаха да убият императора — който бегло приличаше на Олрик. В друг сън стоеше сред изпепелените останки на „Розата и бодилът“ заедно с Гуен и Албърт и чакаха Ройс, но той се бавеше. Гуен се страхуваше, че нещо ужасно се е случило, а той я уверяваше, че Ройс умее да се грижи за себе си.
— Нищо — каза ѝ той, — нищо не може да те отдели от Ройс, дори смъртта.
Събуди се изцеден, сякаш изобщо не беше спал. Студеният под измъчваше мускулите му, оставил го схванат. Въздухът се разреждаше — или поне Ейдриън си внушаваше така. Не беше трудно да се диша, но създаваше усещането за спане с глава под одеялото.
Колко е истина и колко е въображение? Пламъкът на фенера наистина ли премигва?
Всички спяха: Гаунт в ъгъла си, Магнус опрян на стената, дори Майрън бе клюмнал сред свитъците си. Принцесата се бе свила близо до средата на стаята. Тя също спеше, положила глава върху лицето си, окъпано от светлината на фенера. Вече не бе тъй младолика, както някога. Не приличаше на момиче. Лицето се бе издължило, бузите бяха по-малко закръглени, а около устата и очите се бяха образували малки бръчици. Тук-таме по него имаше мръсотия. Устните ѝ бяха напукани, около очите ѝ се бяха образували тъмни кръгове. Тя бе красива, помисли си той, не въпреки тези неща, а именно заради тях. Тя вярваше в него — бе разчитала на него — а той я беше разочаровал. Бе провалил и Тракия и баща ѝ. Бе обещал на Терън, че ще се грижи за дъщеря му и ще я пази. Бе разочаровал дори собствения си баща, който му остави този последен шанс да придаде смисъл на живота си.
Въздъхна и тогава забеляза, че Ройс не е сред спящите. Крадецът дори не беше в стаята. Ставайки, Ейдриън пристъпи в коридора и го откри да седи в тъмното на няколко фута от купчината камъни, струпана върху тялото на Траник. Едва виждаше приятеля си, тъй като малко от светлината на фенера се процеждаше в коридора.